— Ще се измъкнат с доживотни присъди — отвърнах аз. — Сигурно вече са с белезници, или с каквото там обичайно боравят в такива случаи хората на капитан Роли.
— А как разбрахте местоположението на „Шангрила“? Как я открихте в тази мъгла през нощта?
— Работи ли моторницата на яхтата ви? — запитах аз.
— Какво? Какво, по дяволите… — Той изведнъж се отпусна. — Не работи. Нещо става с двигателя.
— Нормалното въздействие на пудрата захар върху двигателите — обясних аз. Всъщност всякаква захар върши работа, ако се сипе в резервоара, но в случая разполагах само с пудра захар. Това стана в сряда вечерта, когато със сър Артър си тръгвахме от яхтата ви, но преди да тръгнем с „Файъркрест“ към пристана. Добрах се до моторницата с един килограм захар. Боя се, че клапаните на двигателя вече не стават за нищо. Носех и едно малко устройство, излъчващо насочващ сигнал, което прикрепих към вътрешната преграда близо до котвата — място, където никой не би погледнал дори и след една година. Така че вие си прибрахте повредената моторница на борда, а ние вече знаехме къде се намира яхтата ви във всеки един момент.
— Боя се, че не разбирам, Калвърт.
— Погледнете господата Лаворски, Долман и Имри. Те добре разбират за какво става дума. Зная точната честота на изпращаните от този предавател сигнали — нали аз съм го поставял. Дадохме на един от хората на мистър Хъчинсън тази честота и той настрои приемника си на нея. Като всички риболовни корабчета, и неговото разполага със затворена антена, която действува като пеленгатор. Той просто е трябвало да я върти, докато открие посоката, от която сигналът е най-силен. В това отношение изобщо не е могъл да сбърка.
— Хората на мистър Хъчинсън ли? — запита внимателно Скурас. — Какви са тези риболовни корабчета?
Вече започвах да се чувствувам доста неловко от едната страна ме държеше мисис Макекърн, от другата — Шарлот, а и в доста погледи се четеше неприкрита враждебност. Но трябваше да продължавам.
— Мистър Хъчинсън има две корабчета за лов на акули. Снощи, преди да дойда в Дъб Сгир, използувах предавателя на едното от тях и поисках подкрепления — тези хора, които виждате пред себе си. Отвърнаха ми, че в такова време не могат да изпратят нито катери, нито хеликоптери, защото нямало никаква видимост. Аз им казах, че последното нещо, което бих искал, са проклетите им шумни хеликоптери, защото в случая изненадата беше от решаващо значение. А що се отнася до морския транспорт, да не се притесняват, тъй като познавам хора, за които фразата „нулева видимост“ не означава нищо. Имах предвид момчетата на мистър Хъчинсън. Те, превозиха дотук хората на капитан Роли. Мислех, че ще успеят да пристигнат късно през нощта, затова със сър Артър не искахме да тръгваме преди полунощ. Кога пристигнахте, капитан Роли?
— В девет и половина.
— Толкова рано? Признавам, че без радио не всичко беше достатъчно добре координирано. И после сте стигнали до брега с гумени лодки, промъкнали сте се тук през страничната врата и сте изчакали завръщането на водолазната лодка. Доста време сте чакали.
— Вече се схващахме, сър.
Лорд Кърксайд се изкашля. Вероятно си мислеше за среднощната ми среща с дъщеря му.
— Отговорете ми на един въпрос, мистър Калвърт. Ако сте използували радиото на едното от корабчетата на мистър Хъчинсън в Крейгмор, защо тогава е трябвало да се обаждате оттук по-късно същата вечер?
— Ако не го бях направил, сигурно вече щяхте да сте мъртъв. Петнайсет минути обяснявах подробно за остров Дъб Сгир и вътрешното разположение на замъка и на пещерата. Защото хората на капитан Роли трябваше да действуват в пълен мрак. След малко ще пристигне катер за нашите приятели, но дотогава вие, капитан Роли, трябва да ги охранявате добре.
Командосите натикаха пленниците в една сводеста хлътнатина в пещерата, поставиха три мощни прожектора да ги осветяват и сложиха четирима души въоръжена охрана. Приятелите ни без съмнение нямаше как да не изчакат пристигането на катера.
Шарлот бавно каза:
— Значи затова сър Артър не дойде с тебе и Хъчинсън този следобед като ходихте до „Нантвил“? За да си сигурен, че няма да говоря с охраната и да разбера истината?
— А защо иначе?
Тя си дръпна ръката и ме изгледа без каквато и да е благосклонност.
— С една дума, ти си ме измъчвал съвсем съзнателно — тихо каза тя. — Оставил си ме да страдам в продължение на трийсет часа, а си знаел през цялото време.
— Връщах си го. Ти ме дебнеше, и аз те дебнех.
— Много съм ти задължена, няма що — отвърна разочаровано тя.
— Наистина трябва да му бъдеш задължена — каза хладно чичо Артър. Това направо трябваше да се запише някъде — чичо Артър да се обръща към аристократите, та макар и аристократи само по силата на брака, с такъв язвителен тон. — И ако Калвърт не иска да ги каже, аз ще го сторя вместо него. Първо, ако ти не изпращаше редовно малките си съобщения, Лаворски е щял да си помисли, че става нещо нередно, да зареже последните тонове злато в трюмовете на „Нантвил“ и да се измъкне, преди ние да успеем да дойдем. Хора като Лаворски имат силно развито шесто чувство за предстояща опасност. Второ, те никога не биха си признали престъпленията, ако не бяха убедени, че с нас е свършено. Трето, Калвърт искаше да се стигне до такава ситуация, при която всички погледи да са насочени към „Файъркрест“, така че хората на капитан Роли да могат да заемат местата си, за да не се стига до излишно проливане на кръв — а защо не и твоята кръв, скъпа Шарлот? Четвърто, което е много важно, ако ти не поддържаше постоянна радиовръзка с тях почти до момента на нахлуването ни през тези врати и не им беше казала, че идваме — а за да можеш да ни чуеш, ние дори щяхме да оставим вратата на салона отворена — тук щеше да избухне такава престрелка, че биха загинали и аз не знам колко души. Но така те са били убедени, че контролират ситуацията, че капанът е готов и че ти си на борда ни с пистолет, за да ни поставиш в шах, когато му дойде времето. Пето, най-важното, — капитан Роли се е бил прикрил на стотина метра от тук, в напречния тунел, а хората му са били далече, в едно складово помещение в замъка. Как според теб биха могли да разберат кога точно да се намесят, и то така, че да действуват едновременно? Естествено, те имат портативни радиостанции и са чували всяка дума от разговорите ни тук. Не забравяй, че собственият ти предавател е откраднат от „Файъркрест“. Това всъщност е бил предавателят на Калвърт. Той е знаел използуваната от тебе честота и снощи я е съобщил където трябва. Това е станало, след като ти е дал… ъ-ъ-ъ… да си пийнеш нещо и после е проверил предавателя ти, преди да се обади от замъка.