— Глупав оброк — ядоса се Том. Как можеше толкова влиятелен мъж да се обвърже така с момичешка прищявка? Бракът й можеше да повлияе на военни съюзи, на баронски финанси… дори на строежа на тази къща.
— Има брат — каза скуайърът. — Тъй че не е толкова важно за кого ще се омъжи тя.
— Все пак…
— А графът е неподатлив човек — продължи младежът. — Няма да отстъпи от обещание, дори да е дадено на дете. — Скуайърът сви рамене. — Така казват.
Том се озърна към ниските каменни стени на бъдещата къща. Смрази го мисълта, че не беше спестил все още достатъчно пари, за да изхрани семейството си през зимата.
— Може момчето да си намери друга невяста, с която да живеят тука. Цяло графство има за избор.
Алфред проговори с дрезгавия си юношески глас:
— Боже мой, мисля, че това е той!
Всички извърнаха погледи към полето. От селото в галоп приближаваше кон, вдигаше облак прах и пръст по черния път. Възклицанието на Алфред бе подсилено от бързината, както и от големината на животното: бе огромно. Том беше виждал преди толкова големи коне, но синът му — може би не. Беше боен жребец, висок при плешките почти цял човешки бой и с широк гръб. Такива бойни коне не се въдеха в Англия, а се внасяха от чужбина и бяха неимоверно скъпи.
Том пусна остатъка от хляба си в джоба на престилката и примижа срещу слънцето, загледан над полето. Конят беше с изпънати назад уши и с настръхнали ноздри, но главата му като че ли бе добре изправена — знак, че животното не е съвсем извън контрол. И наистина, щом се приближи, ездачът се изпъна назад, дръпна юздите и великанският жребец като че ли малко забави ход. Том вече чуваше тропота на копитата като тътен по земята под краката си. Озърна се за Марта с мисълта да я вдигне да не пострада. Агнес явно я бе споходила същата мисъл, но Марта я нямаше никаква.
— В житото — промълви жена му, но той вече бе съобразил и закрачи към края на нивата. Огледа със свито от страх сърце разлюлените класове, но не можа да види детето.
Единственото, което можа да измисли, бе да се опита да забави коня. Излезе на пътя и тръгна срещу връхлитащото животно, разперил широко ръце. Конят го видя, вдигна глава, за да огледа по-добре и видимо забави. После, за ужас на Том, ездачът го пришпори.
— Проклет глупак! — изрева строителят, въпреки че ездачът не можеше да го чуе.
В този момент Марта излезе от нивата и застана на пътя, на няколко крачки пред баща си.
В първия миг Том замръзна на място от паника. После се хвърли напред, закрещя и замаха с ръце, но това беше боен кон, обучен да връхлита при заповед, без да се плаши. Марта стоеше в средата на тесния път, зяпнала като омагьосана в огромния полетял към нея звяр. Отчаян, Том осъзна, че няма да успее да стигне до дъщеря си преди коня. Скочи встрани, разперената му ръка докосна стръковете жито и в този последен миг конят свърна на другата страна. Шпората на ездача забърса тънката коса на Марта; копитото изрови дълбока дупка в пръстта до босото й краче; след това конят вече бе отминал, засипал ги с пръст. Том сграбчи детето в обятията си и го притисна до разтуптяното си сърце.
Остана застинал на място и с омекнали колене, докато го обливаше вълна на облекчение. След това го обзе гняв от безразсъдната наглост на глупавия младеж върху грамадното бойно животно. Вдигна ядосано очи. Изправен в седлото си, с изпънати напред крака в стремената и стиснал юзди, лорд Уилям вече забавяше коня. Жребецът свърна настрани, за да избегне строежа. Замята глава и заподскача, за да изхвърли ездача си от седлото, но Уилям се задържа. Забави до тръс, след което го поведе в широк кръг.
Марта плачеше. Том я подаде на Агнес и зачака Уилям. Младият господар беше висок на ръст и широкоплещест, двайсетинагодишен. Косата му бе руса, а очите — присвити, все едно, че непрекъснато гледа примижал към слънцето. Носеше къса черна туника с черен клин и кожени обуща, с кръстосани до коленете каиши. Седеше добре на коня и не изглеждаше притеснен от случилото се току-що. Глупавото момче дори не бе разбрало какво е направило, помисли си Том с горчивина. „Ще ми се да му откъсна врата.“
Уилям спря коня си пред купчината дърва и изгледа отгоре строителите.
— Кой отговаря тук?
„Само да беше ранил момиченцето ми, щях да те убия“, дощя му се на Том да му отвърне, но успя да потисне гнева си. Преглътна го като горчив хап. Пристъпи до жребеца и хвана оглавника му.
— Аз съм майсторът строител. Името ми е Том.
— Тази къща няма да трябва повече — обяви Уилям. — Освободи хората си.
Точно от това се беше страхувал Том. Но все още таеше надежда, че младият господар се държи безразсъдно от яд и може да бъде склонен да премисли. Помъчи се да придаде малко дружелюбност и благоразумие на тона си.