— Но толкова много работа е свършена. Защо да пропилявате похарченото вече? Тази къща ще ви трябва един ден.
— Не ми казвай как да си уреждам нещата, Том Строителю — изръмжа Уилям. — Всички сте освободени. — Дръпна юздата, но Том задържа оглавника. — Пусни коня ми — процеди застрашително лордският син.
Том преглътна. Всеки момент Уилям щеше да се опита да дръпне главата на коня нагоре. Бръкна в джоба на престилката си и извади парчето хляб. Показа го на жребеца, а той наведе глава и отхапа.
— Има още за казване, преди да си тръгнете, милорд.
— Пусни коня ми или ще ти отсека главата.
Том го погледна право в очите, мъчейки се да не издаде страха си. Беше по-едър от Уилям, но това едва ли щеше да промени нещо, ако младият лорд извадеше сабята си.
— Направи каквото ти каза господарят, мъжо — промълви уплашено Агнес.
Последва мъртво мълчание. Другите работници стояха замръзнали като статуи и гледаха. Том знаеше, че най-разумно бе да отстъпи, но Уилям замалко щеше да прегази дъщеричката му и това го влудяваше. Затова каза с разтуптяно сърце:
— Трябва да ни платите.
Уилям дръпна отново юздите, но Том задържа оглавника здраво. Животното се бе залисало и душеше в джоба на престилката му за още храна.
— Обърнете се към баща ми за парите си! — каза Уилям ядосано.
В този момент дърводелецът заговори изплашено:
— Точно това ще направим, милорд, много ви благодарим.
Презрян страхливец, помисли си Том, но самият той трепереше. Все пак се овладя:
— Ако искате да ни освободите, трябва да ни платите според обичая, сър. Къщата на баща ви е на два дни път и докато стигнем, него може да го няма там.
— Някои са умирали и за по-малко — изръмжа Уилям. Бузите му се изчервиха от гняв.
С крайчеца на окото си Том видя, че скуайърът посяга към дръжката на сабята си. Разбра, че трябва вече да отстъпи и да се унизи, но ядът бе стегнал корема му на възел и колкото и да беше уплашен, не можа да се насили да пусне сбруята.
— Първо ни платете, после ме убийте — отвърна той безразсъдно. — Може да виснете на бесилото за това или не. Но рано или късно ще умрете и тогава аз ще съм в рая, а вие ще сте в ада.
Презрителната усмивка замръзна на лицето на Уилям и той пребледня. Том се изненада. Какво беше уплашило толкова момчето? Едва ли бе бесилото. Надали един благородник щяха да го обесят заради убийство на занаятчия. Адът ли го беше уплашил?
Гледаха се вторачено още няколко мига. С удивление и облекчение Том видя как маската на гняв и презрение се стопи от лицето на младия господар, заменена от панически страх. Накрая лордският син откачи кожена кесия от колана си и я хвърли към скуайъра си с думите:
— Хайде, плати им.
В този момент строителят насили късмета си. Когато Уилям отново дръпна юздите, а конят вдигна силната си глава и отстъпи настрани, Том тръгна, без да пусне сбруята и каза:
— Пълно седмично заплащане при освобождаване, такъв е обичаят. — Чу зад себе си рязкото вдишване на Агнес и разбра какво мисли за него: че е луд да продължава разпрата. Но упорито продължи: — Това е шест пенса за ратая, дванайсет за дърводелеца и всеки зидар, и двайсет и шест пенса за мен. Шейсет и шест пенса всичко. — Можеше да събира пенита по-бързо от всеки друг.
Скуайърът гледаше господаря си питащо.
— Много добре — проточи Уилям сърдито.
Майсторът пусна оглавника и отстъпи назад.
Уилям обърна коня, срита го силно и препусна по черния път през житата.
Том се отпусна тежко на купа дърва. Зачуди се какво го беше прихванало. Трябваше да е лудост, да се опълчи на лорд Уилям така. Имаше късмет, че все още е жив.
Тропотът на копитата заглъхна в далечен тътен, а скуайърът изсипа кесията на една дъска. Обзе го ликуване като след тежка победа, когато сребърните пенита се изтърколиха на слънчевата светлина. Стореното беше лудост, но бе свършило работа: осигурил бе справедливо заплащане за себе си и подчинените си.
— Дори господарите трябва да следват обичаите — промълви той по-скоро на себе си.
Агнес го чу.
— Дано само да не ти се наложи да искаш работа от лорд Уилям — рече тя кисело.
Том й се усмихна. Разбираше, че е кисела, защото се беше уплашила.
— Не се мръщи много, да не ти се пресече млякото в гърдите, като се роди бебето.
— Няма да мога да изхраня никой от нас, ако не си намериш работа за зимата.
— Зимата още е много далече — отвърна й той.
II
През лятото останаха в селото. По-късно щяха да оценят това решение като ужасна грешка, но за момента изглеждаше съвсем разумно, защото Том, Агнес и Алфред можеха да печелят всеки по пени на ден с работа по нивите през жътвата. Когато дойде есента и трябваше да си тръгнат, имаха си тежка кесия със сребърни пенита и едно тлъсто прасе.