Том я запита как се е справяла с другите разбойници, с хората като Фарамонд Зяпналата уста. „Какво ли би станало, ако се промъкнат нощем и се опитат да я изнасилят?“, зачуди се той и слабините му се размърдаха при мисълта, макар никога да не беше взимал жена против волята й, дори и своята собствена съпруга.
Другите разбойници се страхували от нея, увери го тя, като го погледна с искрящите си светли очи и той разбра защо: мислеха я за вещица. Колкото до хората, които пътуваха през гората и се бояха единствено от закона, хора, които знаеха, че могат да ограбят, да изнасилят и да убият една горска скитница без страх от наказание — Елън просто се криеше от тях. Защо тогава не се беше скрила и от Том? Защото бе видяла ранено дете и искаше да помогне. Самата тя имаше дете.
Беше научила Джак на всичко, което знаеше от баща си за оръжията и лова. След това му бе предала и наученото от сестрите: четене и писане, музика и числа, френски и латински, как да рисува, даже библейските истории. Най-сетне, през дългите зимни вечери, му беше подарила и завещаното от французина, който знаел повече разкази, стихове и песни от всеки друг човек на света…
Том не повярва, че момчето Джак може да чете и пише. Самият той знаеше как да напише името си и още шепа думи като пени, разтег и бушел3. А Агнес, като дъщеря на свещеник, умееше и повече, макар че тя пишеше бавно и усърдно, с изплезен от крайчеца на устата език. Но Алфред и дума не можеше да напише, и едва разпознаваше собственото си име. Марта пък и това не умееше. Възможно ли бе това малоумно дете да е по-грамотно от цялото семейство на Том?
Елън каза на Джак да напише нещо, а той заглади пръстта пред себе си и задраска букви по нея. Том разпозна първата дума, Алфред, но не и другите, и се почувства глупаво. После Елън му спести неудобството, като прочете цялото на глас: „Алфред е по-голям от Джак.“ Момчето бързо нарисува две фигурки, едната по-голяма от другата и макар да бяха груби, едната бе с широки рамене и малко тъпо изражение, а другата — малка и ухилена. Самият Том имаше талант за скициране и беше изумен от простотата и силата на картинката, надраскана в пръстта.
Но детето изглеждаше като слабоумно.
Елън напоследък бе започнала да разбира това, както самата тя призна, отгатнала мислите на Том. Джак никога не беше имал компанията на други деца или на което и да е друго човешко същество, освен майка си. В резултат на това отрасваше като диво зверче. Въпреки всичките уроци, малкият не знаеше как да се държи с хора. Затова беше такъв мълчалив, ококорен и дръпнат.
Докато му разказваше всичко това, за първи път му се стори уязвима. Излъчването й на ненакърнима самоувереност бе изчезнало и я видя притеснена и доста отчаяна. Заради Джак трябваше да се върне отново сред хората. Но как? Ако беше мъж, би могла да склони някой лорд да й даде ферма, особено ако излъжеше убедително, че се е върнала от поклонничество в Йерусалим или Сантяго де Компостела. Срещаха се и фермерки, но те неизменно бяха вдовици с пораснали деца. Никой благородник нямаше да даде ферма на жена с малко дете. Никой нямаше да я наеме за ратайка, било в град или на село. Освен това нямаше и къде да живее, а черната работа рядко вървеше с осигурен подслон. Нямаше самоличност.
Том изпита жал за нея. Беше дала на детето си всичко, което можеше, но се бе оказало недостатъчно. Но не можеше да види никакъв изход от положението й. Колкото и да бе красива, находчива и силна, беше обречена да преживее остатъка от дните си сред горите с чудатия си син.
Агнес, Марта и Алфред се върнаха. Том се взря с тревога в дъщеря си, но тя изглеждаше все едно, че само е ожулила лицето си и нищо по-лошо не я е сполетяло. За известно време строителят бе погълнат от проблемите на Елън, но сега си спомни за собствената си орисия: оказал се бе без работа и без прасе. Следобедът гаснеше. Той заприбира останалите им вещи.
— Накъде сте се запътили? — запита ги горската жена.
— Уинчестър — отвърна й Том. Уинчестър имаше замък, няколко манастира и най-важното — катедрала.
— Солсбъри е по-близо — изтъкна Елън. — И последния път, когато бях там, престрояваха катедралата, за да я направят по-голяма.
Сърцето на Том подскочи. Точно това търсеше той. Знаеше, че ако получи работа на катедрален строеж, един ден ще стане истински майстор строител.
— Накъде е Солсбъри?
— Назад по пътя, по който дойдохте, на три-четири мили. Помните ли кръстопътя, откъдето тръгнахте наляво?