— Ще ви покажа плевника, където можете да спите — рече той. Откачи лампа от куката до вратата. — Елате с мен.
Алиена и Ричард станаха. Тя се обърна към жената:
— Още нещо ми трябва. Можеш ли да ми дадеш някоя стара рокля? Нямам нищо под това наметало.
Жената кой знае защо я изгледа ядосано.
— Ще видя какво мога да намеря — измърмори тя.
Алиена отиде до вратата. Лесничеят я оглеждаше някак странно, зяпнал в наметалото й все едно, че можеше да види под него, ако се взреше по-добре.
— Води ни! — заповяда му тя рязко.
Той се обърна и излезе навън.
Поведе ги покрай задната страна на къщата през зеленчукова леха. Полюшващата се светлина на лампата огря малка дървена постройка, сайвант по-скоро, отколкото плевник. Мъжът отвори вратата и тя се блъсна в кацата, оставена да събира дъжда от покрива.
— Погледнете. Вижте дали ви устройва.
Ричард влезе пръв.
— Донеси светло, Али.
Тя се обърна да вземе лампата от лесничея. В това време той я бутна силно, тя се прекатури на една страна през прага в плевника и се блъсна в брат си. Двамата паднаха на кълбо на пода. Стана тъмно и вратата се затръшна. Отвън се чу някакъв странен звук, сякаш преместиха нещо пред входа.
Не можеше да повярва на случващото се.
— Какво става, Али? — извика Ричард.
Тя се надигна. Този човек наистина ли беше лесничей, или беше разбойник? Не можеше да е разбойник — къщата му съвсем биеше на очи. На ако наистина беше лесничей, защо ги беше затворил? Закона ли бяха нарушили? Дали се беше досетил, че конете не са техни? Или имаше някакъв друг, безчестен мотив?
— Али, той защо го направи това? — попита Ричард.
— Не знам — отвърна тя уморено. Не бяха й останали сили да се тревожи или ядосва. Стана и бутна вратата. Не искаше да помръдне. Предположи, че лесничеят я е затиснал с кацата. Заопипва стените на плевника в тъмното. Можеше да стигне с ръце чак до ниските части на скосения покрив. Постройката беше направена от здрави, набити плътно една до друга греди. Построена бе грижливо. Беше затворът на лесничея, където държеше нарушители, преди да ги отведе при шерифа.
— Не можем да излезем — установи Алиена.
Седна отново. Подът беше сух и покрит със слама.
— Заклещени сме тук, докато той ни пусне — прошепна тя примирено.
Ричард седна до нея. След малко легнаха един до друг. Алиена чувстваше, че е твърде пребита, уплашена и напрегната, за да може да заспи. Но също тъй бе изтощена и след няколко мига потъна в изцерителен сън.
Събуди се, когато вратата се отвори и дневната светлина огря лицето й. Сепна се и се надигна моментално, уплашена и без да знае коя е, нито защо спи на твърдата земя. После си спомни и още повече се уплаши: какво ли щеше да направи лесничеят с тях? Но не той влезе, а малката му смугла жена и макар лицето й да беше изопнато и навъсено като предната нощ, носеше комат хляб и две чаши.
Ричард също се надигна. Двамата загледаха жената нащрек. Тя нищо не каза, а само им подаде чашите, разчупи хляба на две и им връчи по половина на всеки. Алиена изведнъж си даде сметка, че е прегладняла. Натопи хляба си в бирата и започна да яде.
Жената стоеше на прага и ги гледаше, докато привършиха закуската си. После подаде на Алиена нещо, което приличаше на сгънат похабен и пожълтял лен. Девойката го разви. Беше стара рокля.
— Облечи го това и си вървете оттук — каза жената.
Алиена се озадачи от странната смесица доброта и груби думи, но не се поколеба да вземе роклята. Обърна се с гръб, смъкна наметалото си, бързо нахлузи роклята през глава и отново се загърна в наметалото.
Почувства се по-добре.
Жената й подаде и чифт дървени обуща, много големи.
— Не мога да яздя с налъми — каза й Алиена.
Жената се изсмя грубо.
— Няма да яздиш.
— Защо?
— Отвел е конете ви.
Сърцето й изстина. Прекалено нечестно беше да преживеят още лош късмет.
— Къде ги е отвел?
— Не ми казва тези неща. Но предполагам, че е отишъл до Шайринг. Ще продаде животните, после ще разбере кои сте и дали може да се измъкне още нещо от вас, освен конската плът.
— Тогава ти защо ни пускаш?
Жената я огледа от глава до пети.
— Защото не ми хареса как те изгледа, когато му каза, че си гола под наметалото. Може да не го разбираш сега, но ще го разбереш, като се омъжиш.
Алиена вече го разбираше, но не го каза.
— Няма ли да те убие, като разбере, че си ни пуснала? — попита Ричард.
Жената се усмихна цинично.
— Не ме плаши толкова, колкото някои други. Хайде, да ви няма.
Излязоха. Алиена разбираше, че тази жена се е научила как да живее с един жесток и безсърдечен човек, и при това дори бе успяла да съхрани малко приличие и състрадателност.