— Ей, какво ме гледаш? Престани да ме зяпаш така! — Той като че ли се смути и извърна очи от нея, без да отвърне.
— Защо го направи това, Али? — тихо попита Ричард.
Сопна му се да си затваря устата и той млъкна.
Скоро след вечерята монасите обиколиха и прибраха свещите. Искаха хората да заспят рано; така нямаше да обикалят градските пивници и бардаци нощем, а на заранта щяха по-лесно да ги отпратят от манастира. Няколко мъже без семейства напуснаха помещението, щом светлината угасна — за да търсят забавления несъмнено — но повечето от приютените се загърнаха в наметалата си на пода.
Много години бяха минали, откакто Алиена беше спала в зала с много хора като сега. Като дете винаги беше завиждала на хората на долния етаж, налягали един до друг пред тлеещия огън в задименото и миришещо на ядене помещение, с кучетата за пазачи. Това придаваше усещане за общност в залата, което липсваше в просторните и празни покои на господарското семейство. В онези дни понякога тя напускаше леглото си и слизаше по стъпалата на пръсти, за да спи с любимите си слуги, Медж Перачката и Старата Джоан.
Унесена в сън с мириса на детството в ноздрите си, тя засънува майка си. Обикновено не й беше лесно да си спомни как изглеждаше майка й, но сега, за своя изненада, виждаше лицето на мама съвсем ясно, с всяка подробност: деликатните черти, плахата усмивка, крехката фигура, безпокойството в очите й. Виждаше походката й, леко наклонена на една страна сякаш все се опитваше да се доближи до стената, а другата ръка леко изпъната за равновесие. Чуваше смеха й, с онзи изненадващо щедър и плътен глас, готов винаги да избие на песен или смях, но обикновено се боеше да го направи. Знаеше в съня си нещо, за което изобщо не беше си давала сметка наяве: че баща й толкова бе наплашил майка й и потиснал чувството й на радост от живота, че тя бе изсъхнала и умряла като цвете в суша. Всичко това дойде в ума й като нещо много познато, нещо, което винаги бе знаела. Но стъписващото бе, че Алиена беше бременна. Мама като че ли беше доволна. Двете седяха в една спалня, а коремът на Алиена беше толкова издут, че трябваше да седи с леко разтворени крака и ръце скръстени отгоре му, в старата от векове поза на бъдеща майка. После Уилям Хамли нахлу в стаята с камата с дългото острие и Алиена разбра, че ще намушка корема й, както тя бе намушкала дебелия разбойник в гората, изпищя силно и се събуди стресната. Тогава осъзна, че Уилям го нямаше и че дори не беше изпищяла, писъкът бе само в главата й.
След това остана да лежи будна и притеснена дали наистина беше забременяла.
Мисълта не беше й хрумвала дотогава и я ужаси. Колко отвратително щеше да е, да има бебе от Уилям Хамли. Можеше да не е негово — можеше да е на слугата му. Можеше така и да не разбере. Как щеше да обича такова бебе? Всеки път щом го погледнеше, щеше да й напомня за онази ужасна нощ. Щеше да го роди тайно, закле се тя, и да го остави да умре в студа още щом се роди, както правеха селяните, когато имаха твърде много деца. Решена твърдо на това, отново се унесе в сън.
Едва-що се беше разсъмнало, когато монасите донесоха закуската. Шумът я събуди. Повечето други гости вече се бяха разсънили, защото бяха заспали много рано, но Алиена бе продължила да спи — много се беше уморила предния ден.
Закуската беше овесена каша със сол. Алиена и Ричард я изгълтаха прегладнели и съжалиха, че нямаше и хляб с нея. Тя се замисли какво щеше да каже на крал Стивън. Беше убедена, че той просто е забравил, че графът на Шайринг има две деца. Смяташе, че още щом се появят и му напомнят, той на драго сърце щеше да ги осигури. Но в случай, че се наложеше да го убеди, трябваше да е готова с няколко думи. Реши да не настоява, че баща й е невинен, защото това щеше да намекне, че кралят е сгрешил и щеше да го обиди. Нито щеше да протестира затова, че Пърси Хамли е станал граф. Деловите хора мразеха да се оспорват миналите им решения. „За добро или за лошо, това вече е решено“, щеше да каже баща й. Не, щеше само да изтъкне, че тя и брат й са невинни и да помоли краля да им даде някое рицарско имение, за да може да се издържат скромно, а Ричард да може да се подготви да стане един от кралските воини за няколко години. Едно малко имение щеше да й даде възможност да се грижи за баща си, щом кралят благоволи да го освободи от затвора. Той вече не представляваше заплаха: нямаше нито титла, нито привърженици, нито пари. Щеше да напомни на краля, че баща й вярно бе служил на стария крал, Хенри, който бе чичо на Стивън. Нямаше да е настоятелна, само смирено твърда, ясна и откровена.