Алиена не разбра подхвърленото за „дълбоките джобове“, но беше твърде развълнувана, за да си го изяснява. До този момент баща й се намираше в някакво смътно и далечно място, наречено „затвор“, но сега изведнъж се оказваше тук, в същия този замък. Забрави напълно за явяването си с молба при краля. Искаше само да види татко. Мисълта, че той е наблизо, готов да им помогне, я накара още по-остро да почувства опасността и несигурността от последните няколко месеца. Искаше й се да се хвърли в прегръдката му и да го чуе как казва: „Хайде, всичко е наред вече. Всичко ще се оправи.“
Цитаделата се издигаше на малко възвишение в един ъгъл на двора. Алиена се обърна и огледа останалото от замъка. Беше пъстра смесица от каменни и дървени постройки, обкръжени от високи стени. Надолу, беше казал пазачът; покрай параклиса… зърна спретната каменна постройка, която приличаше на параклис… и срещу главната порта. Главният вход представляваше порта във външната стена, която даваше възможност на краля да влиза в замъка си, без да влиза първо в града. Срещу този вход, плътно до задната стена, която отделяше замъка от града, имаше малко каменно здание, което можеше да е затворът.
Двамата с Ричард забързаха надолу по хълма. Алиена се зачуди как ли щеше да е той. Даваха ли достатъчно храна на хората в затвора? Затворниците на баща й в Ърлскасъл винаги получаваха черен хляб и каша, но беше чувала, че на някои места се отнасят зле с тях. Надяваше се баща й да е добре.
Сърцето й беше скочило в гърлото, докато прекосяваха двора. Замъкът беше голям, но пълен със сгради: кухни, конюшни и казарми. Имаше два параклиса. След като вече знаеше, че кралят го няма, можеше да види признаците за отсъствието му и ги забелязваше разсеяно, докато обикаляше между постройките към затвора: безпризорни овце и прасета бяха влезли от предградията извън портата и ровеха из купищата смет, войници се шляеха наоколо без работа и подвикваха неприлични закачки по минаващите покрай тях жени, някакви игри със залози се въртяха на портика на единия параклис. Атмосферата на разпуснатост я притесни. Боеше се, че това можеше да означава, че баща й е оставен без никакви грижи. Започна да се плаши от това, което можеше да открие.
Затворът се оказа порутена каменна сграда, която можеше да е била къща за висш кралски служител, съветник или съдия, преди да я занемарят. Горният етаж, който трябваше да е бил залата някога, беше съвсем срутен, след като повечето таван бе пропаднал. Само приземието бе останало цяло. Тук нямаше никакви прозорци, само една голяма дървена врата с железен обков. Вратата стоеше леко открехната. Докато Алиена се колебаеше отвън, една пищна, облечена в хубаво наметало жена на средна възраст мина покрай нея, отвори вратата и влезе. Двамата с Ричард я последваха.
Вътрешността тънеше в сумрак и миришеше на стара прах и гнило. Приземието бе използвано за открит склад някога, но след това бе разделено на малки килии с набързо иззидани от отломките стени. Някъде от дълбините на зданието се носеше монотонен стон, като глас на самотен монах, редящ молитви в църква. Пред вратата бе оформено малко преддверие със стол, маса и огнище насред пода. Едър, глуповат на вид мъж с препасан меч метеше вяло пода. Вдигна глава и поздрави хубавата жена.
— Добро утро, Мег. — Тя му даде едно пени и потъна навътре в тъмното. Той погледна Алиена и Ричард. — Какво искате?
— Дошла съм да видя баща си — отвърна Алиена. — Той е графът на Шайринг.
— Не е — рече тъмничарят. — Вече е само Бартоломю.
— По дяволите с уточненията, тъмничарю. Къде е той?
— Колко имате?
— Нямаме никакви пари, тъй че не си прави труд да ми искаш подкуп.
— Щом нямаш пари, не може да видиш баща си. — Захвана се отново с метенето.
Искаше й се да запищи. Беше само на няколко крачки от баща си и не я пускаха при него. Тъмничарят беше едър и въоръжен: нямаше начин да го преодолеят. Но нямаше никакви пари. Беше се уплашила от това, когато видя как Мег му даде пени, но можеше да е заради някаква специална привилегия. Явно не беше: пени трябваше да е цената за пропуска.
— Ще намеря пени и ще ти го донеса веднага щом мога — каза тя. — Но няма ли да ни пуснеш да го видим сега, само за мъничко?
— Първо ми дай пенито — отвърна тъмничарят. Обърна им гръб и продължи да мете.
Едва надви сълзите си. Искаше й се да извика няколко думи с надеждата, че баща й ще я чуе. Но си даде сметка, че едно лошо разбрано послание щеше да го изплаши и обезсърчи; щеше да го разтревожи, без да може да го осведоми. Отиде до вратата, почувствала се влудяващо безсилна.
Обърна се на прага.
— Как е той? Кажете ми само това… моля ви. Добре ли е?