— Да… до едно езерце с мръсна вода.
— Точно там. Дясната вилка води към Солсбъри.
Сбогуваха се. Агнес не беше харесала Елън, но все пак успя да продума вежливо:
— Благодаря, че ни помогнахте да се погрижим за Марта.
Елън се усмихна и загледа тъжно след тях, щом си тръгнаха.
Като повървяха няколко минути, Том се обърна. Елън продължаваше да ги наблюдава, разкрачена на пътя и заслонила очи с длан, с чудатото момче до себе си. Махна й с ръка и тя му помаха в отговор.
— Интересна жена — сподели с Агнес.
Тя си замълча.
— Онова момче беше странно — рече Алфред.
Вървяха под ниското есенно слънце. Том се зачуди как ли изглеждаше Солсбъри. Никога не бе ходил там. Усещаше възбуда. Мечтата му, разбира се, бе да построи нова катедрала, от самите основи, но това беше почти невъзможно. Много по-вероятно бе да се намери стара църква, която подобряват, разширяват или отчасти преустройват. Но и това щеше да е съвсем добре за него, стига след време да му се удадеше възможност да построи сграда по свой проект.
— Защо ме удари онзи човек? — попита Марта.
— Защото искаше да открадне прасето ни — отговори й Агнес.
— Ами да си е взел свое прасе — възмути се дъщеря им, чак сега разбрала, че скитникът е направил нещо лошо.
Проблемът на Елън щеше да се е решил, ако владееше някой занаят, каза си строителят. Никой зидар, дърводелец, тъкач или кожар не би се оказал в нейното положение. Винаги можеше да иде в някой град и да потърси работа. Занаятчийки имаше тук и там, но те обикновено бяха жени или вдовици на занаятчии.
— Това, което й трябва на нея, е мъж — продума замислено Том.
— Е, не може да има моя — отвърна Агнес отривисто.
III
Денят, в който загубиха прасето, се оказа и последният хубав ден. Нощта прекараха в една плевня, а когато сутринта излязоха навън, небето бе с цвета на оловен покрив и студеният вятър навяваше дъжд. Разгънаха дебелите си плъстени наметала и ги облякоха, стегнаха си ги здраво под брадичките и дръпнаха качулките да пазят лицата им сухи. Когато отново поеха по пътя, настроението им бе мрачно. Четири унили призрака в дъждовната буря, с дървени обуща, които шляпаха из локвите по разкаляните друмища.
Том се чудеше каква ли щеше да е катедралата на Солсбъри. Една катедрала по принцип си беше църква като всяка друга, само дето в нея бе тронът на епископа. На практика обаче катедралните храмове бяха най-големите, най-богатите, най-величествените и украсените. Катедралите рядко биваха просто тунел с прозорци. Повечето имаха три тунела, един по-висок между два по-ниски, подобно на глава и рамене. По тоя начин се образуваше нефът със страничните коридори. Стените на главния кораб се свеждаха до две редици колони, свързани с арки, които образуваха аркада. Страничните коридори се използваха за процесии — които можеше да са доста зрелищни в някои катедрални храмове — и можеха също така да осигурят пространство за малки параклиси, посветени на определени светци — важен източник на допълнителни дарения. Катедралите бяха най-скъпите сгради на света, много по-скъпи от дворци и замъци, и някак трябваше да набавят средства за поддръжката си.
Солсбъри се оказа по-близо, отколкото Том си беше мислил. Някъде преди обед прехвърлиха една височина и видяха, че пътят леко се спуска надолу пред тях на дълга извивка. А отвъд засипаните от дъжд нивя ги посрещна укрепеният хълм на град Солсбъри, издигащ се сред равнината като лодка над водите на езеро. Дъждът забулваше подробностите, но Том успя да различи няколко кули, четири или пет, зареяни високо над крепостните стени. Духът му се повдигна при гледката на толкова много каменна зидария.
Студеният вятър виеше през равнината и лицата и ръцете им измръзнаха, докато следваха пътя към източната порта. В подножието на хълма, насред купчината къщи, изсипали се надолу от града, се събираха четири пътя. Тук към тях се присъединиха още пътници. Присвили рамене и навели глави всички вървяха и се бореха с вятъра, за да достигнат заслона зад стените.
По склона, който водеше към портата, застигнаха волска талига, която караше товар камъни. За Том това бе обнадеждаващ знак. Коларят се беше огънал зад грубото дървено возило и буташе с рамо да помогне на двата вола, които пристъпяха педя по педя нагоре по хълма. Строителят видя в това възможност да завърже приятелство. Кимна на Алфред и двамата опряха рамене в колата, за да помогнат.
Грамадните дървени колелета затрополиха по гредите на моста, прострян над огромния сух ров. Изкопът беше внушителен. Изкопаването на рова и изхвърлянето на цялата тая пръст, за да се оформи градската стена, трябваше да е отнело труда на стотици мъже, прецени Том. Много по-голяма работа и от изкопаването основите на катедрала. Мостът над изкопа заскърца и запращя под тежестта на колата и двете грамадни животни, които я теглеха.