Алиена забрави, че се е обидила заради неприязънта му към вярата й. Беше първият добронамерен човек, когато бе срещнала откак напусна замъка.
— Но какво можем да направим?
— Мога само да ви кажа какво щеше да направи евреин. Щеше да намери нещо, което да продава. Когато дойдох в този град, започнах с изкупуване на накити от хора, на които им трябваха пари в брой, после стопявах среброто и го продавах на секачи на монети.
— Но откъде намерихте парите да изкупувате накитите?
— Взех ги назаем от чичо ми… и платих лихва, между другото.
— Но никой няма да заеме на нас!
Мъжът се замисли.
— Какво бих направил, ако си нямах чичо? Мисля, че щях да ходя в горите и да събирам орехи, после да ги нося в града и да ги продавам на стопанки, които нямат време да ходят в гората и не могат да отглеждат дървета, защото задните им дворове са пълни с боклук и мръсотия.
— Не е подходящото време на годината за това. Сега нищо не расте.
Златарят се усмихна.
— Нетърпението на младите. Ами, поизчакайте.
— Добре. — Нямаше смисъл да му обяснява за татко. Златарят беше направил всичко по силите си, за да им помогне. — Благодаря ви за съвета.
— Сбогом. — Златарят се върна и затвори масивната, обкована с желязо врата.
Алиена и Ричард излязоха навън. Човекът се беше отнесъл с тях добре, но все пак бяха прекарали половината ден да ги връщат и да им отказват. Чувстваше се обезсърчена. Без да знаят какво да правят по-натам, обиколиха из Еврейския квартал и излязоха отново на Високата улица. Алиена започваше да усеща глад — беше време за обед — и знаеше, че ако тя е гладна, то Ричард щеше да умира от глад. Вървяха безцелно по улицата, поглеждаха със завист охранените плъхове, които гъмжаха по сметищата и най-сетне стигнаха до стария кралски дворец. Там се спряха, както правеха всички външни гости на града, да погледат през решетките как вътре сечаха монети. Алиена се вторачи в купищата сребърни пенита с мисълта, че искаше само едно, а не можеше да го получи.
След малко забеляза едно момиче. Беше някъде на нейните години, стоеше встрани от тях и се усмихваше на Ричард. Момичето изглеждаше дружелюбно. Алиена се поколеба, после отново видя, че се усмихва и я заговори.
— Тук ли живееш?
— Да — отвърна момичето. Интересуваше я Ричард, а не Алиена.
— Нашият баща е в затвора — промълви Алиена. — Опитваме се да намерим някакъв начин да си изкараме прехраната и да съберем пари да подкупим тъмничаря. Да знаете какво бихме могли да направим?
Погледът на момичето се измести от Ричард на Алиена.
— Безпарични сте и искате да разберете как да изкарате пари ли?
— Точно така. Готови сме да работим здраво. Ще направим всичко. Можеш ли да измислиш нещо?
Момичето я огледа дълго и преценяващо.
— Мога — каза накрая. — Знам някой, който може да ти помогне.
Алиена се развълнува. Това беше първият човек, който й казваше „да“ от цял ден.
— Кога можем да го видим? — попита тя нетърпеливо.
— Нея.
— Какво?
— Жена е. И сигурно можеш да я видиш веднага, ако дойдеш с мен.
Алиена и Ричард се спогледаха радостни. Трудно можеше да повярва, че късметът й най-после е проработил.
Момичето се обърна и те тръгнаха след нея. Отведе ги до една голяма дървена къща на южната страна на Високата улица. Повечето от къщата бе на приземното ниво, но имаше малък горен етаж. Момичето се заизкачва по външното стълбище и им махна с ръка да я последват.
Горният етаж се оказа спалня. Алиена зачудено се заозърта: беше по-богато украсена и обзаведена от всички стаи в замъка им, дори докато майка им беше жива. Стените бяха покрити с гоблени, подът бе застлан с кожи и черги, а леглото бе обкръжено с извезани завеси. Една жена на средна възраст седеше на един стол сякаш като на трон. Беше облечена в пищна рокля. Трябваше да е била красива като млада, предположи Алиена, макар лицето й вече да бе покрито с бръчки и косата — изтъняла.
— Това е госпожа Кейт — каза момичето. — Кейт, това момиче е без пари и баща й е в затвора.
Кейт се усмихна. Алиена се отзова с усмивка, но беше някак насила: имаше нещо в тази Кейт, което не й харесваше. Жената разпореди:
— Заведи момчето в кухнята и му дай чаша бира, докато си поговорим.
Момичето изведе Ричард. Алиена се зарадва, че ще получи малко бира — може би щяха да му дадат и нещо за ядене.
— Как се казваш? — попита я Кейт.
— Алиена.
— Необичайно е. Но ми харесва. — Хвана брадичката й. — Много ти е хубаво личицето. — Дъхът й миришеше на вино. — Свали си наметалото.