Чувстваше се толкова непоносимо тъжна в съня си, че когато се събуди и разбра, че не е истина, изпита огромно облекчение, въпреки че реалността — това, че беше бездомна и безпарична — бе много по-лоша от това да те замерват с меки череши.
Светлината на утрото се процеждаше през пукнатините в стените на къщата за гости. Наоколо й хората се събуждаха и се раздвижваха. Скоро монасите влязоха, разтвориха врати и кепенци и призоваха всички на закуска.
Алиена и Ричард се нахраниха бързо и отидоха до къщата на Мег. Жената бе готова за тръгване. Беше направила пикантна телешка яхния, за да занесе топъл обяд на съпруга си и момичето нареди на брат си да й носи тежкото гърне. Съжаляваше, че няма какво да даде на татко си. Не беше помислила за това, но и да беше, нямаше да може да купи нищо. Ужасно бе, че нищо не можеха да направят за него.
Тръгнаха нагоре по Високата улица, влязоха в замъка през задната порта, а после минаха покрай цитаделата и се спуснаха надолу по хълма към затвора. Алиена си спомни какво й беше казал Одо предния ден, когато го попита дали татко й е добре. „Не е“, беше казал тъмничарят. „Той умира.“ Бе си помислила, че преувеличава от жестокост, но сега започна да се безпокои. Запита Мег:
— Болен ли е баща ми?
— Не знам, скъпа — отвърна й жената. — Никога не съм го виждала.
— Тъмничарят каза, че умира.
— Тоя човек е зъл като котка. Сигурно го е казал просто за да те натъжи. Все едно, скоро ще го разберем.
Въпреки добрите намерения на Мег, Алиена не се утеши и беше изпълнена със страх, докато влизаше през входа във вмирисания на гнило сумрак на затвора.
Одо грееше ръцете си на огъня в средата на преддверието. Кимна на Мег и погледна Алиена.
— Намери ли парите?
— Аз ще платя за тях — каза Мег. — Ето ти два пенса, за мен и за тях.
На глупавото му лице се появи хитра усмивка.
— За тях е два пенса — по пени за всеки.
— Не се дръж като псе, Одо — каза Мег. — Ще пуснеш и двамата или ще ти създам неприятности с търговската гилдия и ще си загубиш работата.
— Добре де, добре, няма нужда от заплахи — изръмжа той намръщено. Посочи сводестия проход в каменната стена отдясно. — Бартоломю е натам.
— Ще ни трябва светлина — каза Мег. Извади две свещи от джоба на наметалото си и ги запали от огъня, после подаде едната на Алиена. Лицето й беше разтревожено. — Дано всичко да е наред. — Наведе се и я целуна, а после тръгна бързо през прохода от другата страна.
— Благодаря ви за пенито — извика Алиена след нея, но Мег вече се беше скрила в тъмното.
Девойката погледна плахо натам, където Одо им беше посочил. Вдигна високо свещта, тръгна през прохода и се озова в малък пруст. Светлината на свещта открои три тежки врати, всяка залостена отвън. Тъмничарят извика:
— Право пред вас.
— Вдигни лоста, Ричард.
Брат й вдигна тежкия дървен лост от скобите и го подпря на стената. Алиена бутна вратата навътре и отправи бърза безмълвна молитва към Бога.
Килията бе съвсем тъмна, освен светлината на свещта в ръката й. Тя се поколеба на прага, присвила очи към раздвижените сенки. Миришеше като в нужник. Някакъв глас отвътре каза:
— Кой е?
— Татко? — Успя да различи тъмна фигура, седнала на покрития със слама под.
— Алиена? — В гласа се долавяше неверие. — Алиена ли е това? — Звучеше като гласа на баща й, но по-състарен.
Алиена пристъпи навътре, вдигнала високо свещта. Той я погледна отдолу, светлината на свещта огря лицето му и тя ахна от ужас.
Беше почти неузнаваем.
Баща й от край време беше слаб мъж, но сега приличаше на скелет. Беше потънал в мръсотии и облечен в дрипи.
— Алиена! — промълви той. — Ти си! — Лицето му се изкриви в усмивка като хилещ се череп.
Тя избухна в сълзи. Оказа се съвсем неподготвена за истината, затова, че го вижда така преобразен. Беше най-ужасното нещо, което можеше да си представи. Мигновено разбра, че умира — злият Одо не бе излъгал. Но все още беше жив, все още страдаше и изпитваше мъчителна радост, че я вижда. Беше решила твърдо да остане спокойна, но сега напълно изгуби самообладание и падна на колене пред него. Зарида с дълбоки накъсани хлипове, които извираха от дълбините на душата й.
Той се наведе, прегърна я и я потупа по гърба, сякаш утешаваше малко дете заради ожулено коляно или счупена играчка.
— Не плачи — каза й тихо. — Не плачи, когато направи баща си толкова щастлив.
Алиена усети, че взеха свещта от ръката й. Баща й запита:
— А онзи висок млад мъж не е ли моят Ричард?
— Да, татко — отвърна Ричард сковано.