— Когато вземем парите, какво да правим? — попита тя. — Трябва да те освободим.
— Аз няма да изляза оттук — каза той рязко. — Забравете за това. Ако вече не умирах, щяха да са ме обесили.
Алиена ахна. Как можеше да им говори така?
— Изненадана ли си? Кралят трябва да се отърве от мен, но така няма да тежа на съвестта му.
— Татко — заговори Ричард. — Това място не се пази добре, докато кралят го няма. С няколко души вярвам, че можем да те извадим оттук.
Алиена знаеше, че това няма да стане. Ричард нито можеше, нито имаше опит да организира бягство, а и беше твърде млад, за да убеждава мъже да тръгнат след него. Боеше се, че баща им ще го нарани, като се изсмее презрително на предложението му, но той каза само:
— Да не си и помислил за това. Ако проникнете тук, ще откажа да изляза с вас.
Алиена знаеше, че няма смисъл да се спори с него, след като веднъж е взел решението си. Но й се късаше сърцето от мисълта, че ще свърши живота си в този вмирисан затвор. Хрумна й обаче, че можеше да направи много, за да му е удобно поне тук. Промълви:
— Добре, щом ще останеш тук, можем да почистим и да донесем пресни тръстики. Ще ти носим топла храна всеки ден. Ще донесем свещи, а може и да заемем Библия, за да четеш. Можеш да имаш огън и…
— Спри! — прекъсна я той. — Няма да правите нищо от това. Няма да позволя децата ми да си похабят живота в мотаене около един затвор и да чакат един старец да умре.
Очите й отново се просълзиха.
— Но не можем да те оставим така!
Той я пренебрегна — обичайната му реакция към хора, които имаха глупостта да му противоречат.
— Скъпата ви майка имаше сестра, леля ви Едит. Тя живее в селото Хънтли, на пътя за Глостър с мъжа си, който е рицар. Трябва да отидете там.
На Алиена й хрумна, че все пак щяха да могат да виждат баща си от време на време. И може би той щеше да позволи на роднините си по брак да му направят килията по-удобна. Помъчи се да си спомни леля Едит и чичо Саймън. Не беше ги виждала откакто мама умря. Имаше някакъв смътен спомен за една слабичка, боязлива жена и за един едър, сърдечен мъж, който ядеше и пиеше много.
— Те ще ни гледат ли? — попита колебливо.
— Разбира се. Роднини са ви.
Алиена се зачуди дали бе достатъчна причина едно скромно рицарско семейство да приюти двама големи и гладни младежи в дома си. Но баща й каза, че всичко ще е наред и тя му се довери.
— Какво ще правим? — попита го.
— Ричард ще стане скуайър на чичо си и ще учи уменията на рицарството. Ти ще помагаш на леля Едит, докато се омъжиш.
Докато говореха, Алиена имаше чувството, че е носила тежък товар няколко мили и не е забелязвала болката в гърба си. Сега, след като баща й пое нещата в ръцете си й се стори, че отговорността от последните няколко дни е била твърде тежка за носене. А властта му и способността да владее положението, дори когато беше болен и в тъмница, и даде утеха й притъпи донякъде тъгата й, защото изглеждаше ненужно да се тревожи за човека, който командва.
А той стана още по-властен.
— Преди да ме оставите, искам и двамата да положите клетва.
Алиена се изненада. Винаги я беше убеждавал да не дава клетви. „Да се закълнеш означава да изложиш душата си на риск“, казваше й. „Никога не давай клетва, освен ако си сигурна, че си готова по-скоро да умреш, отколкото да я нарушиш.“ А той бе тук заради клетва: другите барони бяха нарушили думата си и бяха приели Стивън за крал, но татко не беше я престъпил. Готов бе по-скоро да умре, отколкото да наруши клетвата си и ето, че умираше.
— Дай ми меча си — каза той на Ричард.
Ричард извади меча си и му го подаде.
Баща им го взе и го обърна, като го изпъна с дръжката напред.
— Коленичи.
Ричард коленичи пред баща им.
— Сложи ръката си на дръжката. — Баща им помълча, сякаш събираше силите си. След това гласът му прокънтя като ек на камбана:
— Закълни се във Всемогъщия Бог, Иисус Христос и във всички светии, че няма да се примириш, докато не станеш граф на Шайринг и владетел на всички земи, които аз владеех.
Алиена се изненада и донякъде стъписа. Беше очаквала баща й да настои за някое по-общо обещание, например да казва винаги истината и да се бои от Господа. Но не, той възлагаше на Ричард съвсем конкретна задача, която можеше да отнеме цял живот.
Ричард си пое дълбоко дъх и заговори с трепет в гласа:
— Заклевам се във Всемогъщия Бог, Иисус Христос и във всички светии, че няма да се примиря, докато не стана граф на Шайринг и владетел на всички земи, които ти владееше.
Татко им въздъхна, сякаш изпълнил непосилна задача. После отново я изненада. Обърна се и изпъна дръжката на меча към нея.