— Закълни се във Всемогъщия Бог, Иисус Христос и във всички светии, че ще се грижиш за своя брат Ричард, докато той изпълни клетвата си.
Обзе я чувство на обреченост. Това значи беше съдбата им: Ричард да отмъсти за баща им, тя — да се грижи за Ричард. За нея щеше да е мисия на възмездие, защото ако Ричард станеше граф, Уилям Хамли щеше да изгуби наследството си. Хрумна й за миг, че никой не бе я попитал как тя иска да преживее живота си. Но глупавата мисъл си отиде толкова бързо, колкото дойде. Това бе предопределението й и то беше подобаващо и справедливо. Не се противеше, но разбираше, че този миг е съдбовен и имаше чувството, че врати се затварят зад нея и пътят на живота й е предначертан невъзвратимо. Сложи ръката си на дръжката на меча и положи клетвата. Гласът й я изненада със силата и решимостта си.
— Заклевам се във Всемогъщия Бог, Иисус Христос и във всички светии, че ще се грижа за моя брат Ричард, докато той изпълни клетвата си.
Прекръсти се. Беше свършило. „Дадох клетва“, каза си, „и трябва да умра, но не и да изменя на думата си“. Мисълта й донесе мрачно удовлетворение.
— Така. — Гласът на баща й отново прозвуча немощно. — Вече никога повече не трябва да идвате тук.
Алиена не можеше да повярва, че го казва сериозно.
— Чичо Саймън може да ни взима да те виждаме от време на време, можем да се грижим да ти е топло и да имаш храна…
— Не — прекъсна я твърдо баща й. — Имате да изпълните задача. Няма да губите силите си с посещения в затвор.
Отново долови безапелационната нотка в гласа му, но не можеше да не възрази на жестокото му решение.
— Позволи ни тогава да дойдем поне веднъж, да ти донесем малко утеха!
— Не искам утешения.
— Моля те…
— Никога.
Тя се предаде. Винаги беше точно толкова суров към себе си, колкото към другите.
— Добре тогава… — Думите излязоха с хлип.
— Сега по-добре си вървете.
— Вече?
— Да. Това е място на отчаяние, развала и смърт. След като вече ви видях и знам, че сте добре, а вие ми обещахте да възстановите онова, което изгубихме, съм утешен. Единственото, което би могло да унищожи щастието ми, е да видя, че си губите времето със затворнически посещения. Хайде, тръгвайте.
— Тате, не! — проплака тя, макар да знаеше, че е без полза.
— Слушай! — каза й той и гласът му най-сетне се смекчи. — Живях достоен живот и сега ще умра. Изповядал съм греховете си. Готов съм за вечността. Молете се за мен. Вървете.
Алиена се наведе и го целуна по челото. Сълзите й закапаха несдържани по лицето му.
— Сбогом, скъпи мой тате — прошепна тя и се изправи на крака.
Ричард се наведе и го целуна.
— Сбогом, тате. — Гласът му трепереше.
— Бог дано ви благослови и ви помогне да изпълните клетвите си — каза баща им.
Ричард му остави свещта. Отидоха до вратата. На прага Алиена се обърна и го загледа на колебливата светлина. Безплътното му лице бе стегнато в онзи израз на спокойна решимост, който й бе толкова познат. Гледаше го, докато сълзите замъглиха погледа й. Тогава обърна гръб, прекоси преддверието и залитна навън в студения въздух.
III
Ричард поведе. Алиена беше замаяна от скръб. Все едно, че баща им беше умрял, само че беше още по-лошо, защото още страдаше. Чу как Ричард попита за посоки, но не обърна внимание. Изобщо не мислеше накъде вървят, докато той спря пред малка дървена църква с колиба — сайвант до нея. Тя огледа наоколо и видя, че са в бедняшки квартал с малки паянтови къщи и мръсни улички, из които подивели псета гонеха плъхове по купищата смет и боси деца си играеха из калта.
— Това трябва да е „Свети Майкъл“ — каза Ричард.
Съборетината до църквата трябваше да е къщата на свещеника. Имаше един прозорец с кепенци. Вратата зееше отворена. Влязоха.
В средата на единствената стая гореше огнище. Вътре имаше грубо рендосана маса, няколко трикраки столчета и буре с бира в единия ъгъл. Подът беше застлан с рогозки. Край огъня седеше мъж и пиеше от голяма купа. Беше дребен, слаб около петдесетгодишен човек, с червен нос и рехава сива коса. Носеше обичайно ежедневно облекло: мръсна риза, кафява туника и дървени обуща.
— Отец Ралф? — попита неуверено Ричард.
— И к’во, ако съм аз? — измърмори той навъсено.
Алиена въздъхна. Защо хората все създаваха неприятности, след като вече без друго имаше толкова много на света? Сили не бяха й останали да се занимава със свадливци, затова го остави на Ричард, а той попита:
— Значи ли това „да“?
Въпросът им получи отговор, но не от мъжа. Някой извика отвън:
— Ралф? Вътре ли си?
Малко след това влезе жена на средна възраст и даде на свещеника комат хляб и голяма купа с нещо, което миришеше на яхния с месо. Този път поне устата й не се овлажни: беше твърде изтръпнала, за да изпита глад. Жената сигурно беше от енориашите на Ралф, защото облеклото й бе също толкова бедно като неговото. Той взе храната от ръцете й, без да каже дума и започна да яде. Жената хвърли равнодушен поглед към Алиена и брат й и си излезе.