— Не — реши тя. — Ще преживея още няколко дни без ботуши. Засега ще задържим парите.
Брат й се разочарова, но не оспори властта й.
— Каква храна ще си купим?
— Конски хляб, твърдо сирене и вино.
— Хайде да си вземем пироги.
— Много са скъпи.
— О. — Помълча малко, след което каза:
— Ужасно си кисела, Али.
Алиена въздъхна.
— Знам.
И се замисли: „Защо всъщност се чувствам така? Би трябвало да съм горда. Доведох ни чак до тук от замъка, защитих брат си, намерих баща си, намерих парите ни… Да, и забих нож в корема на един дебел мъж, и накарах брат си да го убие, и държах горяща пръчка до лицето на свещеник, и бях готова да извадя очите му.“
— Заради татко ли е? — попита я Ричард съчувствено.
— Не — отвърна Алиена. — Заради мен е.
Алиена съжали, че не си купи ботуши.
По пътя за Глостър носи налъмите, докато краката й закървиха, а след това продължи боса, докато повече не можеше да издържи на студа, при което отново сложи налъмите. Откри, че да не гледа в краката си помагаше: боляха повече, когато можеше да види раните и кръвта.
В гористата околност имаше много дребни имоти, в които селяните гледаха по акър овес или ръж и хранеха по няколко мършави животни. Когато реши, че трябваше да са наближили Хънтли, Алиена спря в покрайнините на едно селце да поговори с някакъв селяк, който стрижеше овца в заградения двор до ниска селска къща от плетени пръти и кал. Беше заклещил главата на овцата в дървена стяга и режеше вълната с нож с дълго острие. Близо до него чакаха неспокойно още две овци, а вече остриганата пасеше на нивата, гола на студа.
— Рано е за стригане — отбеляза девойката.
Селянинът я погледна и се ухили добродушно. Беше млад мъж с рижа коса и лунички и беше навил ръкавите на ризата си, под които се показваха космати ръце.
— Аха, ама ми трябват пари. По-добре на овцата да й е студено, отколкото аз да гладувам.
— Колко взимаш?
— Пени за руно. Но трябва да ида до Глостър да го взема, тъй че губя ден на полето, точно напролет, когато има много за вършене. — Беше ведър човек, въпреки недоволството му.
— Кое е това село? — попита го Алиена.
— Чуждите му викат Хънтли — отвърна той. Селяните никога не използваха име за селото си — за тях си беше просто селото. Имената бяха за чуждите. — Кои сте вие? — попита той с искрено любопитство. — Какво ви води насам?
— Племенничката съм на Саймън от Хънтли — каза Алиена.
— Нима. Ами, ще го намерите в голямата къща. Върнете се по тоя път няколко разтега и хванете пътеката през нивите.
— Благодаря ти.
Селото лежеше като овъргаляно прасе насред изораните си ниви. Имаше двайсетина малки колиби, струпани около господарската къща, която не беше по-голяма от дома на заможен селянин. Леля Едит и чичо Саймън май не бяха много богати. Пред къщата стояха няколко мъже с два коня. Един от тях изглежда беше господарят: носеше пурпурно наметало. Алиена го огледа по-внимателно. Бяха минали дванайсет-тринайсет години, откакто бе виждала чичо си Саймън, но реши, че е той. Помнеше го като едър мъж, а сега беше по-дребен, но това несъмнено трябваше да е защото тя самата беше порасла. Косата му бе оредяла и имаше двойна брадичка, която не помнеше отпреди. После го чу да казва:
— Много е високо в плешките това животно. — И тя разпозна хрипливия, малко задъхан глас.
Започна да се отпуска. От сега насетне щяха да са нахранени, облечени, обгрижени и пазени: никакъв конски хляб и твърдо сирене повече, никакво спане в плевници, никакво вървене по пътищата с едната ръка на ножа. Щеше да има меко легло, нова рокля и печено телешко за вечеря.
Чичо Саймън улови погледа й. Отначало не я позна.
— Я вижте — каза на хората си. — Хубаво слугинче и момче войниче ни идат на гости. — После очите му уловиха още нещо и сякаш разбра, че не са съвсем непознати. — Ама аз ви познавам отнякъде, нали?
— Да, чичо Саймън, познаваш ни.
Подскочи все едно, че го уплаши нещо.
— В името на вси светии! Гласът на призрак!
Алиена не разбра това, но след малко той обясни. Приближи се до нея и присви очи все едно, че се канеше да огледа зъбите на кон. После каза:
— Майка ти имаше същия глас, като мед, изливащ се от гърне. И си красива също като нея, за Бога. — Протегна ръка да опипа лицето й, но тя бързо отстъпи назад. — Но си упорита като проклетия си баща, виждам. Предполагам, че той ви е пратил тука, нали?
Алиена настръхна. Не й харесваше да говорят за татко й като за „проклетия ти баща“. Но ако му възразеше, щеше да го приеме за ново доказателство, че е упорита. Затова го преглътна и отвърна кротко:
— Да. Каза, че леля Едит ще се погрижи за нас.