— Е, сбъркал е — попари надеждите й чичо Саймън. — Леля ти Едит умря. Нещо повече, откакто баща ти изпадна в немилост, изгубих половината си земи от оня дебел дявол Пърси Хамли. Трудни времена са тук. Тъй че обръщайте и хващайте пътя обратно за Уинчестър. Няма да ви взема.
Алиена беше стъписана. Изглеждаше толкова твърд.
— Но ние сме ти близки!
Намери поне приличие малко да се засрами, но отговорът му беше рязък:
— Не сте мои близки. Ти беше племенничка на първата ми жена. Дори докато Едит беше жива, изобщо не виждаше сестра си заради онзи надут задник, за когото се омъжи майка ти.
— Ние ще работим — замоли го Алиена. — Двамата сме готови да…
— Не си хаби приказките. Няма да ви взема.
Алиена се изуми. Беше толкова категоричен. Беше ясно, че нямаше смисъл да спори с него или да проси. Но беше изтърпяла толкова много разочарования и подобни обрати, че изпитваше по-скоро горчивина, отколкото тъга. Допреди седмица нещо такова щеше да я накара да се разплаче. Сега изпитваше желание да го заплюе. Каза:
— Ще си спомня това, когато Ричард стане графът и си върнем замъка.
Той се изсмя.
— Дали ще живея толкова дълго?
Тя реши да не стои повече тук и да се унижава.
— Хайде да си вървим — сопна се на брат си. — Ще се погрижим сами за себе си.
Чичо й Саймън вече им беше обърнал гръб и гледаше високия кон. Мъжете с него бяха малко смутени. Ричард и Алиена си тръгнаха.
Когато се отдалечиха достатъчно, за да не могат да ги чуят, Ричард проплака:
— Какво ще правим, Али?
— Ще покажем на тези безсърдечни хора, че сме по-добри от тях — отвърна тя мрачно. Но не изпитваше смелост. Беше просто изпълнена с омраза — към чичо Саймън, към отец Ралф, към Одо Тъмничаря, към разбойниците, към лесничея и най-вече към Уилям Хамли.
— Добре поне, че взехме някакви пари — каза Ричард.
Така беше. Но парите нямаше да се задържат вечно.
— Не можем просто да ги похарчим — разсъди тя, докато крачеха по пътеката назад към главния път. — Ако ги дадем всички за храна и други такива неща, ще сме също толкова бедни, когато свършат. Трябва да направим нещо с тях.
— Не разбирам защо — отвърна Ричард. — Мисля, че трябва да си купим пони.
Тя го зяпна. Шегуваше ли се? Нямаше усмивка на лицето му. Той просто не разбираше.
— Нямаме никакво положение, никаква титла, никаква земя — заговори тя търпеливо. — Кралят няма да ни помогне. Не можем да се наемем като работници — опитахме в Уинчестър и не искаха да ни вземат. Но трябва някак да си изкарваме прехраната и да те направим рицар.
— О. Разбирам.
Усети, че все още не разбира съвсем.
— Трябва да се заемем с някаква дейност, която ще ни изхранва и ще ни даде поне възможност да съберем достатъчно пари, за да ти купим хубав кон.
— Имаш предвид, че трябва да стана чирак при някой занаятчия?
Алиена поклати глава.
— Трябва да станеш рицар, а не дърводелец. Срещал ли си някога някой, който да си има независим поминък, но никакви умения?
— Да — отвърна неочаквано Ричард. — Мег в Уинчестър.
Беше прав. Мег беше търговец на вълна, без изобщо да е била чирак.
— Но Мег си има пазарен щанд.
Подминаха селянина с рижата коса, който ги беше упътил. Неговите четири остригани овци пасяха в нивата, а той връзваше руната им на вързопи с връв от плетени тръстики. Вдигна глава от работата си и им махна за поздрав. Хора като него носеха вълната си до града и я продаваха на търговците. Но търговецът трябваше да има място, дюкян например, където да върти търговията си.
А дали?
В ума й вече се оформяше идея.
Изведнъж се обърна.
— Къде отиваш? — попита я Ричард.
Беше твърде възбудена, за да му отговори. Облегна се на оградата на селянина.
— Колко каза, че можеш да вземеш за вълната си?
— Пени за руно — отвърна той.
— Но трябва да загубиш цял ден, да идеш до Глостър и обратно.
— Там е бедата.
— Да речем, че аз ти купя вълната? Това ще ти спести пътуването.
— Али! — каза Ричард. — Не ни трябва вълна!
— Млъкни, Ричард. — Не искаше да му обяснява идеята си сега — гореше от нетърпение да я пробва със селянина.
Селянинът отвърна:
— Добра услуга ще е. — Но изглеждаше несигурен, сякаш подозираше уловка.
— Не бих могла да ти предложа пени за руно, обаче.
— Аха! Знаех си, че ще има пречка.
— Бих могла да ти дам два пенса за четири руна.
— Но те струват по пени всяко! — възрази той.
— В Глостър. Тук е Хънтли.
Той поклати глава.
— По-добре да взема четири пенса и да загубя ден на полето, отколкото два пенса и да спечеля ден.
— Да речем, че ти предложа три пенса за четири руна.