— Какво ще правим сега, Али?
— Ще ги продадем тези руна — отвърна тя притеснено. — Хайде да идем на пазара.
Обърнаха коня и поеха отново по Високата улица, а след това се запровираха през тълпата към пазара, който се намираше между Високата улица и катедралата. Алиена водеше коня, а Ричард вървеше зад талигата и буташе, щом на коня му дотрябваше помощ, което ставаше почти непрекъснато. Пазарът гъмжеше от човешки тълпи, които се точеха по тесните проходи между щандовете, а други талиги като тяхната постоянно задръстваха пътя им. Тя се спря, качи се на чувала с вълна и огледа за изкупвачи. Успя да види само един. Слезе и подкара коня натам.
Мъжът въртеше добра търговия. Разполагаше с голямо, оградено с въже пространство, с навес зад него. Навесът беше направен от плет, лека дъсчена рамка, запълнена с оплетени клони и тръстика, и явно беше временна постройка, която се вдигаше на всеки пазарен ден. Търговецът беше мургав мъж, чиято лява ръка свършваше до лакътя. Към пънчето на отрязаната ръка беше затегнат дървен гребен и щом му предложеха руно, той пъхаше ръката си във вълната, разчесваше малко с гребена и го опипваше с дясната си ръка, преди да предложи цена. После с гребена и дясната си ръка отброяваше пенитата, които се бе съгласил да плати. За по-големи количества претегляше пенитата на везна.
Алиена се провря през тълпата до скамейката. Един селянин предлагаше на търговеца три доста тънки руна, овързани с кожен колан.
— Доста рехаво — рече търговецът. — Три фардинга всяко. — Един фардинг беше четвърт пени. Отброи две пенита, после взе малка брадвичка и с бърз приучен удар насече трето пени на четвъртини. — Три по три фардинга прави два пенса и фардинг. — Селянинът свали колана от руната и ги подаде.
След него двама млади мъже довлякоха цял чувал вълна до импровизирания щанд. Търговецът го огледа грижливо.
— Пълен чувал е, но качеството е лошо. Ще ви дам фунт.
Алиена се зачуди как можеше да е сигурен, че чувалът е пълен. Може би човек се научаваше да го преценява от практика. Погледа как претегли фунт сребърни пенита.
Към тезгяха идваха някакви монаси с огромна талига, натоварена с чували вълна. Реши да си направи продажбата преди тях. Махна на Ричард и той смъкна чувала им с вълна от талигата и го донесе до тезгяха.
Търговецът огледа вълната.
— Смесено качество. Половин фунт.
— Какво? — попита тя невярващо.
— Сто и двайсет пенса — заяви той.
Алиена се ужаси.
— Но вие току-що платихте фунт за чувал!
— Заради качеството беше.
— Платихте фунт за лошо качество!
— Половин фунт — повтори той упорито.
Монасите пристигнаха и се скупчиха при щанда, но Алиена нямаше да мръдне от мястото си: прехраната й висеше на косъм тук и я плашеше повече бедността, отколкото търговеца.
— Кажи ми защо — настоя тя. — Нищо лошо й няма на вълната, нали?
— Не.
— Тогава ми дай колкото даде на онези двамата.
— Не.
— Защо? — едва не изкрещя тя.
— Защото никой не плаща на момиче толкова, колкото би платил на мъж.
Искаше й се да го удуши. Предлагаше й по-малко, отколкото бе заплатила. Беше възмутително. Ако приемеше цената му, цялата работа щеше да се окаже напразна. Още по-лошо, планът й да осигури прехрана за себе си и за брат си щеше да се е провалил и краткият й период на независимост щеше да е приключил. И защо? Защото той не искаше да плати на момиче същото, което плаща на мъж!
Водачът на монасите я гледаше. Мразеше хора да се зазяпват в нея.
— Стига си ме зяпал! — каза му грубо. — Пазари се там с този безбожен селяк.
— Добре — отвърна кротко монахът. Махна на хората си и те довлякоха един чувал.
— Вземи десетте шилинга, Али — каза тихо Ричард. — Иначе нищичко няма да имаме, освен един чувал вълна!
Алиена гледаше с гняв търговеца, докато оглеждаше вълната на монасите.
— Смесено качество — заяви той, а тя се зачуди дали изобщо обявява вълна за добро качество. — Фунт и дванайсет пенса на чувал.
Защо трябваше да се случи това? Защо Мег си бе заминала? Алиена се давеше от горчивина. Всичко щеше да е наред, ако тя си беше останала тук.
— Колко чувала имате? — попита търговецът.
Млад монах в расо на послушник отвърна:
— Десет.
Но водачът им го поправи:
— Единайсет.
Послушникът сякаш се канеше да му възрази, но си замълча.
— Това прави единайсет и половина фунта сребро плюс дванайсет пенса. — Търговецът почна да тегли парите.
— Няма да се предам — каза тя на Ричард. — Ще отнесем вълната другаде — Шайринг може би, или Глостър.
— Целия този път! А ако не можем да я продадем там?
Беше прав. Другаде можеха да си имат същата неприятност. Същинската трудност бе, че нямаха никакво положение, никаква подкрепа, никаква защита. Търговецът нямаше да посмее да обиди монасите, а дори бедните селяни сигурно можеха да му създадат главоболия, ако се отнесеше нечестно с тях. Но никакъв риск нямаше за човек, който се опитва да измами две деца без никой на този свят, който да им помогне.