Работниците изнасяха камъните от кариерата, като ги носеха на носилки или като ги вдигаха с въже, закрепено за навиваща се макара. В навеса каменоделците щяха грубо да насекат камъните във форми, определени от майстора каменар. Точното извайване и оформяне щеше да се прави в Кингсбридж, разбира се.
Най-големият проблем щеше да е превозът. Кариерата беше на един ден път от строежа, а един колар вероятно щеше да взима четири пенса на курс — а не можеше да кара повече от осем-девет от големите камъни, без колата му да се строши или да убие коня си. Скоро след като каменарите се устроеха, Том щеше да проучи района и да види дали нямаше някои водни пътища, с които да се съкрати разстоянието.
Бяха тръгнали от Кингсбридж на разсъмване. Докато вървяха през леса, надвисналите над пътя дървета напомниха на Том за колоните на катедралата, които щеше да строи. Новите листа едва покарваха. Винаги го бяха учили да украсява капителите над колоните с волути и спирали, но сега му хрумна, че украсата им с листа щеше да изглежда възхитително.
Движеха се добре, тъй че рано следобеда вече бяха в околностите на каменоломната. За своя изненада Том чу в далечината кънтене на метал в скала, сякаш някой работеше там. Формално кариерата бе собственост на графа на Шайринг, Пърси Хамли, но кралят беше дал на приората Кингсбридж правото да я използват за катедралата. Може би, разсъди Том, граф Пърси възнамеряваше да разработва кариерата за своя изгода едновременно с приората. Кралят сигурно не беше го забранил изрично, но това щеше да причини много неудобства.
Щом се приближиха, Ото, мургав мъж с грубовати обноски се намръщи, но нищо не каза. Другите мъже си замърмориха неспокойно. Том ги пренебрегна, но закрачи по-бързо, нетърпелив да разбере какво става.
Пътят възви през ивица гора и свърши в подножието на хълм. Самият хълм представляваше кариерата и предишни каменари бяха откъртили голям отрязък от скалното лице. Първоначалното впечатление на строителя бе, че ще е лесна за работа: един хълм трябваше да е по-добър от яма, защото винаги беше по-лесно да се смъкват камъните от височина, отколкото да се вдигат от дупка.
На кариерата се работеше, нямаше спор. В подножието на хълма имаше заслон — грубо скеле, стигащо до над дванайсет стъпки нагоре по разядения склон — и грамада от камъни, чакащи да бъдат прибрани. Том видя най-малко десет каменари. Най-злокобното от всичко бяха двамата войници със сурови лица. Излежаваха се пред заслона и мятаха камъчета в едно буре.
— Не ми харесва тая гледка — изръмжа Ото.
На строителя също не му се хареса, но се престори на спокоен. Навлезе в кариерата все едно, че беше негова и бързо тръгна към двамата войници. Те се надигнаха с притеснените и малко гузни физиономии на стражи, останали да пазят твърде много досадни дни. Том бързо огледа оръжията им: всеки имаше меч и кама, а освен това носеха тежки кожени якета, но без броня. Самият той имаше зидарски чук, окачен на колана. Изобщо не беше в положение да влиза в бой. Тръгна мълчаливо право към двамата, а в последния момент зави настрани покрай тях и продължи до заслона. Те се спогледаха, без да знаят какво да правят: ако Том беше по-дребен или ако нямаше чук, можеше да побързат да го спрат, но сега беше късно.
Той влезе в заслона. Беше голяма постройка с огнище. По стените висяха чисти сечива и в ъгъла имаше голям камък за наточването им. Двама каменоделци стояха до грамадната дървена маса, наречена бенкър, и дялаха камъни с брадви.
— Добър ви ден, братя — поздрави Том с обичайното между занаятчиите обръщение. — Кой е майсторът тук?
— Аз съм майсторът каменар — отвърна единият. — Харолд от Шайринг.
— Аз съм майсторът строител на катедралата в Кингсбридж. Името ми е Том.
— Добър ти ден, Том Строителю. За какво си тук?
Том огледа Харолд, преди да отвърне. Беше блед прашасал мъж с прашасали зелени очи, които присвиваше, докато говореше, сякаш винаги трябваше да маха каменната прах от тях. Подпря се небрежно на бенкъра, но не беше толкова спокоен, колкото се правеше. Беше нервен и настръхнал. „Знае много точно за какво съм тук“, помисли си Том.
— Довел съм моя майстор каменар да работи тук, разбира се.
Двамата войници го бяха последвали, а Ото и групата му бяха влезли след тях. Някои от хората на Харолд също се струпваха при вратата, любопитни да разберат за какво е целият шум.
— Кариерата е собственост на графа — каза Харолд. — Ако искаш да вземеш камък, трябва да се видиш с него.
— Не, няма — отвърна Том. — Когато кралят даде кариерата на граф Пърси, даде също така правото на приората Кингсбридж да вади камък. Повече разрешение не ни трябва.