По източния край минаваше скеле на височина от двайсет или трийсет стъпки. Зидарите се бяха скрили в притвора и чакаха дъждът да намалее, но работниците им тичаха нагоре-надолу по стълбите с камъни на раменете. По-високо, на покривните греди, бяха водопроводчиците. Лазеха като паяци по гигантската дървена паяжина, ковяха оловните плочи за подпорите и наместваха отводнителните тръби и улуци.
Том със съжаление разбра, че сградата е почти довършена. И да го наемеха тук, работата нямаше да продължи повече от две години. Едва ли времето щеше да стигне, за да се издигне до майстор зидар, камо ли до майстор строител. Все пак беше готов да приеме, ако му предложеха, защото зимата идваше. Със семейството му можеха и да преживеят студовете без друг поминък, ако още си имаха прасето, но без него той нямаше избор.
Продължиха след талигата през двора, където разтоварваха камъните. Воловете благодарно наведоха глави над коритото с вода. Коларят подвикна на минаващия покрай тях зидар:
— Къде е майсторът строител?
— В замъка — отвърна мъжът.
Коларят кимна и се обърна към Том.
— Ще го намериш в епископския палат, предполагам.
— Благодаря.
— И аз на вас.
Том излезе от двора, следван от Агнес и децата. Поеха обратно през гъмжащите с хора тесни улици и се отправиха към входа на замъка. Тук имаше друг сух ров и крепостен вал, обкръжаващ централното укрепление. Минаха по подвижния мост. В караулното встрани от портала плещест мъж в кожена туника седеше на трикрако столче, загледан в дъжда. На кръста си бе препасал меч. Том се обърна към него:
— Добър ви ден. Аз съм Том Строителя. Искам да видя майстора, Джон от Шафтсбъри.
— С епископа е — отвърна равнодушно пазачът.
Влязоха вътре. Като повечето замъци и този представляваше смесица от разнородни сгради, обкръжени от земен насип. Дворът беше около сто крачки широк. Срещу портата от другата страна се извисяваше масивната кула, последното укрепление по време на щурм, издигнато високо над бастионите за по-добра видимост. Вляво се намираха няколко ниски постройки, повечето дървени: дълга конюшня, кухня, пекарна и складове. В средата имаше кладенец. От дясната страна повечето от северната част на двора бе заета от голяма каменна къща, която явно трябваше да е палатът. Беше на два етажа, построен в същия стил като новата катедрала — с малки, закръглени отгоре врати и прозорци. Сградата бе нова — всъщност в единия й ъгъл все още работеха зидари, които като че ли вдигаха кула. Въпреки дъжда, из двора имаше много хора, които влизаха и излизаха, или пък притичваха от една сграда към друга — войници, свещеници, търговци, строителни работници и дворцови слуги.
Том успя да види няколко от входовете на палата — всичките отворени, въпреки дъжда. Не беше съвсем сигурен какво да направи по-натам. Ако майсторът бе с епископа, може би нямаше да е редно да ги прекъсва. От друга страна един епископ все пак не беше крал, а Том бе свободен човек и зидар, дошъл по законна работа, а не някакъв крепостен селяк, довлякъл се с оплакване. Реши да прояви дързост. Остави Агнес с Марта, закрачи с Алфред през разкаляния двор към палата и влезе през най-близката порта.
Озоваха се в малък параклис със сводест таван и прозорец в другия край над олтара. Близо до входа, зад високо писалище седеше свещеник и пишеше бързо върху свитък тънък пергамент. Той вдигна глава.
— Къде е майстор Джон? — попита Том отривисто.
— Във вестиария — отвърна свещеникът и кимна към една врата в страничната стена.
Том не помоли за разрешение да се види с майстора. Прецени, че ако се държи все едно, че знаят за него, щеше да си спести дългото чакане. Прекоси параклиса на две крачки и влезе във вестиария.