Известно време не предприемаха нищо. Постепенно всички каменари на графа излязоха от заслона. Филип ги преброи: бяха дванайсет работници плюс двамата ратници.
Слънцето надникна над хоризонта.
Каменарите на Кингсбридж вече къртеха камъни. Ако войниците пожелаеха да ги спрат, трябваше да посегнат на монасите, обкръжили работниците. Филип бе заложил на това, че войниците ще се поколебаят да приложат насилие над молещи се монаси.
Дотук се беше оказал прав: колебаеха се.
В този момент се появиха двамата послушници, които беше оставил назад, повели конете с талигата. Двамата се заозъртаха боязливо. Филип им посочи с жест къде да спрат. После се обърна, срещна погледа на Том и кимна.
До този момент бяха откъртени няколко камъка и сега Том даде знак на няколко млади монаха да ги вдигнат и отнесат на талигата. Хората на графа наблюдаваха с интерес новото развитие на нещата. Камъните бяха твърде тежки, за да се вдигнат от един човек, затова се наложи да ги смъкнат с въжета от скелето и след това да се закарат на носилки до талигата. Щом вдигнаха първия камък на возилото, войниците се събраха с Харолд и заговориха. Натовариха в талигата още един камък. Тогава двамата се отделиха от тълпата при заслона и закрачиха към колата. Един от послушниците, Филимон, се качи в талигата, седна на камъните и ги изгледа предизвикателно. „Храбро момче!“ помисли си Филип, но изпита страх.
Мъжете се приближиха към колата. Четиримата монаси, които бяха донесли двата камъка, застанаха пред тях в жива стена. Приорът се напрегна. Мъжете спряха и се изправиха лице в лице срещу монасите. Сложиха ръце на дръжките на мечовете си. Пеенето секна и всички загледаха към тях със затаен дъх.
Нямаше да дръзнат да посегнат с мечове на беззащитни монаси, разбира се. Или поне Филип се надяваше на това. След това си помисли колко лесно щеше да е за тези едри и силни мъже, привикнали с клането на бойното поле, да пронижат с острите си мечове хората срещу тях, от които нямаше за какво да се боят. Не ги грозеше дори възмездие. Но пък трябваше да помислят за наказанието свише, което щяха да си навлекат с убийството на Божии хора. Дори главорези като тях трябваше да знаят, че рано или късно ще застанат на Съдния ден. Дали се бояха от вечния огън? Може би. Но също така се бояха от своя работодател, граф Пърси. Филип допускаше, че главната мисъл, която се въртеше сега в умовете им, бе дали той щеше да прецени, че имат добро оправдание за провала си в задачата, която им бе поставил: да не допуснат хората на Кингсбридж в кариерата. Загледа как стоят разколебани пред шепата млади монаси, с ръце на мечовете, и си представи как претеглят опасността от провала пред Пърси спрямо Божия гняв.
Двамата мъже се спогледаха. Единият поклати глава. Другият сви рамене. Обърнаха се и се отдалечиха от кариерата.
Канторът подаде нов тон и монасите подеха триумфален химн. Откъм работниците заехтяха победоносни викове. Филип въздъхна облекчено. За миг всичко изглеждаше гибелно опасно. Не можа да се сдържи и лицето му засия от радост. Кариерата беше негова.
Духна свещта си и отиде при талигата. Прегърна един по един четиримата монаси, които се бяха опълчили на пазачите и двамата послушници, докарали колата.
— Гордея се с вас — заговори им топло. — И вярвам, че Бог също.
Монасите и каменарите си стискаха ръце и се поздравяваха. Ото Черното лице се приближи до Филип и рече:
— Много добре стана, отец Филип. Вие сте смел човек, ако мога да кажа така.
— Бог ни защити — отвърна Филип.
Погледът му се спря на графските каменари. Стояха умърлушени пред вратата на заслона. Не искаше да ги превръща в свои врагове, защото макар да губеха днес, винаги оставаше опасността Пърси да ги използва за нови неприятности. Реши да поговори с тях.
Хвана Ото за ръката и го поведе към заслона.
— Божията воля се изпълни тук днес — каза на Харолд. — Надявам се да няма лоши чувства.
— Без работа сме — рече Харолд. — Това е лошо чувство.
Филип изведнъж видя начин да привлече Харолд и хората му на своя страна. Заговори импулсивно:
— Можете да се върнете на работа още днес, ако искате. Работете за мен. Ще наема целия ви екип. Няма дори да трябва да се местите от заслона си.
Харолд бе изненадан от този развой. Гледаше стъписан, но бързо се овладя и попита:
— На какви надници?
— Обичайните — отвърна Филип веднага. — Два пенса на ден за занаятчиите, пени на ден за ратаите, четири пенса за теб и ти плащаш на чираците си.
Харолд се обърна и погледна колегите си. Филип отведе Ото настрана, за да ги остави да обсъдят предложението му насаме. Всъщност не можеше да си позволи още дванайсет души и ако го приемеха, щеше да му се наложи да отложи още деня, в който да започне да наема зидари. Това означаваше, че ваденето на камъни щеше да върви по-бързо от използването им. Щеше да натрупа голям запас, но щеше да е лошо за паричните приходи. Но пък привличането на каменарите на Пърси на страната на манастира щеше да е добър защитен ход. Ако Пърси поискаше да опита отново да разработва кариерата, първо трябваше да наеме нов екип каменари. Това можеше да се окаже трудно, след като се разчуеше за днешните събития. А ако в бъдеще Пърси опиташе друга тактика, например да затвори кариерата, Филип щеше да разполага с добър запас от камък.