Харолд изглежда спореше с хората си. След няколко минути ги остави и отново се обърна към приора.
— Кой ще ръководи, ако работим за вас? Аз или вашият майстор каменар?
— Ото е старшият тук — отвърна Филип без колебание. Харолд определено не можеше да е старши, за да не бъде купен отново от Пърси. А не можеше да има двама старши, защото това водеше до разногласия. — Ти можеш да командваш своя екип. Но Ото ще е над теб.
Харолд изглеждаше разочарован и се върна при хората си. Обсъждането продължи. Том Строителя дойде при Филип и Ото, широко усмихнат.
— Планът ви успя, отче. Върнахме си кариерата без една капка кръв да се пролее. Страхотен сте.
Филип беше склонен да се съгласи, но бързо осъзна вината си в греха на гордостта.
— Бог е този, който направи чудото — отвърна той, за да го напомни на себе си и на Том.
— Отец Филип предложи да наеме Харолд и хората му да работят с мен — каза Ото.
— Нима? — Том като че ли остана недоволен. Работниците уж трябваше да се наемат от майстора строител, а не от приора. — Не мислех, че може да си го позволи.
— Не мога — призна Филип. — Но не искам тези мъже да се мотаят без работа и да чакат Пърси да измисли друг начин да си върне кариерата.
Том се позамисли и кимна.
— А и няма да е зле да имаме камък в резерв, ако Пърси успее.
Филип се зарадва, че Том бърза схвана разумността на решението му.
Харолд като че ли стигаше до споразумение с хората си. Върна се при Филип и попита:
— Ще плащате ли надниците на мен и ще ме оставите ли да разпределям парите както аз намеря за добре?
Филип се поколеба. Това означаваше, че майсторът можеше да вземе повече от полагащия му се дял. Но отвърна:
— Зависи от майстора строител.
— Съвсем обичайно е — каза Том. — Ако това иска екипът ви, не възразявам.
— В такъв случай приемаме — рече Харолд.
Двамата си стиснаха ръцете. Филип обобщи:
— Значи всички получават каквото искат. Хубаво!
— Има една личност, която не получава каквото иска — отвърна Харолд.
— Кой?
— Жената на граф Пърси, Реган — мрачно отвърна мъжът. — Когато тя разбере какво е станало тук, ще има кръв по целия под.
II
Днес нямаше лов, затова младежите в Ърлскасъл играеха на една от любимите игри на Уилям: пребиване на котката с камъни.
В замъка винаги имаше много котки, тъй че една по-малко беше без значение. Мъжете затвориха вратите и пуснаха кепенците на прозорците в залата на цитаделата, а после избутаха мебелите до стените, за да не може котката да се скрие зад нищо. После струпаха камъни в средата на помещението. Котаракът, престарял ловец на мишки, надуши жаждата за кръв във въздуха и клекна на пода до вратата, надявайки се да се измъкне навън.
Всеки трябваше да сложи пени в гърнето за всеки камък, който хвърли, а този, който хвърлеше фаталния камък, печелеше гърнето.
Докато теглеха жребий за реда на хвърлянето, котката се възбуди и започна да крачи неспокойно напред-назад около вратата.
На Уилям се падна да хвърля пръв. Беше късмет, защото макар котката да беше настръхнала, все още не знаеше характера на играта и можеше да бъде изненадана. С гръб към животното Уолтър взе камък от купчината и го скри в шепата си. После бавно се обърна и изведнъж хвърли.
Не улучи. Камъкът издрънча във вратата, а котаракът скочи и побягна. Другите се разсмяха.
Не беше късмет да хвърляш втори, защото котката беше със свежи сили и пъргава в краката, докато по-късно щеше да е уморена и сигурно наранена. Следващият беше млад скуайър. Той загледа тичащата из залата котка, търсеща изход и изчака докато забави. Тогава хвърли. Беше добро мятане, но котката го видя и го избегна. Мъжете замърмориха разочаровано.
Животното отново затича, вече по-бързо, изпадна в паника, мяташе се нагоре по магаретата и дъските, струпани до стената и скачаше долу на пода. След това хвърли един по-възрастен рицар. Замахна лъжливо да види накъде ще скочи котката и хвърли истински щом тя се засили, целейки се малко пред главата й. Другите аплодираха хитрината му, но котката видя идващия камък, спря изведнъж и го избегна.