В отчаянието си котаракът се опита да се свре зад един дъбов скрин в ъгъла. Следващият стрелец видя шанс в това и не го изпусна: хвърли бързо, докато бе застинал на място и го удари в задницата. Разнесоха се викове. Котката се отказа от опитите да се напъха зад скрина и затича из залата, но вече куцаше и се движеше по-бавно.
Отново дойде ред на Уилям.
Смяташе, че може би ще успее да я убие, ако внимава. За да умори животинчето още малко, той му изрева, принуждавайки го да затича по-бързо. После замахна лъжливо, със същия ефект. Ако някой друг се беше забавил така, щяха да го освиркат, но Уилям беше графският син, тъй че зачакаха търпеливо. Котаракът забави, явно от болката и умората. Запристъпва с плаха надежда към вратата. Уилям изпъна ръката си назад. Съвсем неочаквано, котката спря до стената при вратата. Уилям понечи да хвърли. Преди камъкът да излети от ръката му, вратата рязко се отвори и в рамката застана свещеник в черно расо. Уилям хвърли, но котаракът излетя като стрела от лък, с победоносен вой. Свещеникът на прага отвърна с уплашен врясък и се вкопчи в полите на расото си. Младежите вътре избухнаха в смях. Котката се блъсна в краката на свещеника, падна на лапите си и профуча през вратата. Свещеникът стоеше замръзнал и с изкривено от паника лице като старица, уплашена от мишка, а младите мъже вътре се разреваха от смях.
Уилям позна свещеника. Беше епископ Уейлрън.
Това го разсмя още повече. Фактът, че уплашилият се като жена от една котка свещеник беше и съперник на семейството, правеше случката още по-забавна.
Епископът се овладя много бързо. Изчерви се, посочи обвинително с пръст към Уилям и изръмжа дрезгаво:
— Ще страдаш вечно в най-долните кръгове на ада.
Смехът на Уилям секна моментално и той потрепера от ужас. Като малък, майка му беше причинявала кошмари, като му разправяше какво правят дяволите на хора в ада, как ги горят в пламъците, бодат им очите и режат срамните им части с остри ножове. Оттогава мразеше да слуша приказки за това.
— Млъкни! — изкрещя той на епископа. В залата се възцари тишина. Уилям извади ножа си и тръгна към Уейлрън. — Не идвай тук да ми проповядваш, змия такава! — Уейлрън изобщо не изглеждаше уплашен, просто заинтригуван, сякаш му бе интересно, че е открил слабостта на Уилям, а това го вбеси още повече. — Ще увисна заради теб, тъй че ми помогни…
Беше толкова побеснял, че щеше да промуши епископа, но един глас от стълбището зад него го спря:
— Уилям! Престани!
Беше баща му.
Уилям се спря и след миг прибра ножа в канията.
Уейлрън влезе в залата. Последва го още един свещеник, който затръшна вратата след себе си: дякон Балдуин.
— Изненадан съм, че ви виждам, епископе — каза баща му.
— Защото последния път, когато се срещнахме, придумахте приора на Кингсбридж да ме изиграе ли? Да, предполагам, че ще сте изненадан. Обикновено не съм от тези, които прощават. — Извърна за миг ледения си поглед към Уилям, след което отново се обърна към баща му. — Но не храня неприязън, когато е против интересите ми. Трябва да поговорим.
Баща му кимна замислено.
— По-добре се качете горе. Ти също, Уилям.
Епископ Уейлрън и дякон Балдуин се заизкачваха по стъпалата към покоите на графа, а Уилям ги последва. Изпитваше разочарование, че котката му беше избягала. От друга страна разбираше, че и той се е измъкнал щастливо: ако беше посегнал на епископа, сигурно щяха да го обесят за това. Но имаше някаква деликатност и префиненост в този Уейлрън, които Уилям ненавиждаше.
Влязоха в спалнята на баща му, стаята, където Уилям бе изнасилил Алиена. Спомняше си онази сцена всеки път, щом влезеше тук: пищната белота на тялото й, страха на лицето й, писъците й, изкривената от ужас физиономия на братчето й, когато го принудиха да гледа, а след това — най-големия му удар — как даде на Уолтър да й се наслади след това. Искаше му се да я беше задържал тук, в плен, за да може да я има всеки път, когато пожелае.
Оттогава беше мислил за нея натрапчиво. Дори се беше опитал да я издири. Бяха хванали някакъв лесничей, опитал се да продаде коня на Уилям в Шайринг и той беше признал при мъченията, че го е откраднал от едно момиче, което отговаряше по описания на Алиена. Уилям беше научил от тъмничаря в Уинчестър, че е посетила баща си, преди да умре. А приятелката му, мадам Кейт, собственичка на бардак, който посещаваше често, му беше казала, че е предлагала място на Алиена в къщата си. Но следата се беше заличила.