— Трябва да го запазим в тайна от приор Филип — каза баща му.
— Не мисля, че това ще е възможно — отвърна Уейлрън. — Епископът не може да направи изненадваща визита в Кингсбридж — би изглеждало доста странно.
— Но ако Филип знае предварително, че епископ Хенри идва, може да положи голямо усилие да задвижи напред строителната си програма.
— С какво? Той няма никакви пари. Особено сега, след като нае вашите каменари. Каменарите не могат да зидат стени. — Уейлрън поклати глава с доволна усмивка. — Всъщност нищо не може да направи, освен да се надява да грее слънце на Петдесетница.
Отначало Филип се зарадва, че епископът на Уинчестър се кани да дойде в Кингсбридж. Това щеше да означава служба под открито небе, разбира се, но нищо. Щяха да я отслужат на мястото на старата катедрала. При дъжд манастирският дърводелец щеше да вдигне временен навес над олтара и непосредствено около него, за да опази епископа сух, а паството можеше и да се мокри. Гостуването приличаше на акт на вяра от страна на епископ Хенри, все едно заявяваше, че все още смята Кингсбридж за катедрала, а липсата на истинска църква е само временен проблем.
Хрумна му обаче да се замисли какъв би могъл да е мотивът на епископа. Обичайната причина човек от такъв ранг да посети манастир бе, за да получи безплатно храна, пиене и подслон. Но Кингсбридж беше прочут — за да не се каже прословут — със скромната си храна и сурови условия на живот, а реформите на Филип само бяха повишили стандарта му от ужасен до едва поносим. Хенри също така беше най-богатият духовник в кралството, тъй че със сигурност не идваше в Кингсбридж заради храната и пиенето му. Но приорът беше установил, че е човек, който не прави нищо без причина.
Колкото повече мислеше за това, толкова повече подозираше, че епископ Уейлрън има нещо общо с посещението. Беше очаквал, че Уейлрън ще дойде в Кингсбридж до ден или два след писменото уведомление, за да обсъдят организирането на службата и настаняването на епископа, за да се погрижи Хенри да остане доволен и впечатлен от Кингсбридж. И докато дните се нижеха, а Уейлрън така и не се появи, опасенията на Филип се задълбочаваха.
Но дори в миговете на най-големи съмнения не беше и сънувал за коварството, което се разкри десет дни преди Петдесетница, благодарение на едно писмо от приора на катедралата Кентърбъри. Също като Кингсбридж, катедралата Кентърбъри се поддържаше от бенедиктински монаси, а монасите винаги си помагаха взаимно, когато можеха. Приорът на Кентърбъри, който естествено работеше в близост с временния архиепископ, бе научил, че Уейлрън е поканил Хенри в Кингсбридж с изричната цел да го убеди да премести диоцеза и новата катедрала в Шайринг.
Филип беше стъписан. Сърцето му заби учестено и ръката му, която държеше писмото, затрепери. Беше дяволски хитър ход от страна на Бигод и приорът не беше го предвидил, не беше си представил дори нещо такова.
Това, което го потресе, бе собствената му непредвидливост. Знаеше колко коварен е Уейлрън. Епископът се беше опитал да го измами преди година, за графството Шайринг. Никога нямаше да забрави колко ядосан беше Уейлрън, след като го бе надхитрил. Още можеше да си представи лицето му, изкривено от гняв, когато изрече: „Заклевам се във всичко свято, никога няма да построиш църквата си.“ Но с времето заплахата на тази клетва се бе заличила в ума му и Филип беше станал непредпазлив.
„Епископ Уейлрън твърди, че нямате никакви пари и за петнайсет месеца не сте построили нищо“, пишеше приорът на Кентърбъри. „Казва, че епископ Хенри ще види лично, че катедралата никога няма да бъде построена, ако се остави на приората Кингсбридж да я строи. Настоява, че моментът да се направи това преместване е сега, преди да се е стигнало до някакъв напредък.“
Уейлрън беше твърде хитър, за да позволи да го хванат в явна лъжа, затова прибягваше до голямо преувеличение. Филип всъщност бе постигнал твърде много. Беше разчистил развалините, одобрил беше плановете, разчертал беше новия източен край, започнал бе да разкопава основите, бе започнал да сече дървен материал и да вади камъни. Но нямаше много за показване на един гост. И беше преодолял ужасни препятствия, за да постигне всичко това: реформиране на манастирските финанси, спечелване на голямо дарение земи от краля и надвиване на граф Пърси за кариерата. Не беше честно!
С писмото от Кентърбъри в ръка отиде до прозореца и се загледа към строителния терен. Пролетните дъждове го бяха превърнали в море от кал. Двама млади монаси с дръпнати над главите качулки носеха дървен материал от речния бряг. Том Строителя беше измайсторил съоръжение с въже и скрипец за вдигане на бурета с пръст от изкопа за основите и навиваше колелото, докато синът му Алфред долу в ямата пълнеше буретата с кал. Изглеждаха все едно, че могат да работят вечно и щеше да е все едно. Всеки друг, освен професионалист, щеше да види тази сцена и да заключи, че тук няма да се построи катедрала до Съдния ден.