Филип остави прозореца и се върна на писалището си. Какво можеше да се направи? За миг беше изкусен да не предприема нищо. Нека епископ Хенри да дойде, да види и да си вземе решението, каза си той. Ако катедралата трябваше да се построи в Шайринг, така да бъде. Нека епископ Уейлрън да сложи ръка на нея и да я използва за своите си цели. Нека донесе богатство и растеж за град Шайринг и за злата фамилия Хамли. Да бъде Божията воля.
Знаеше, че това няма да мине, разбира се. Да имаш вяра в Бога не означаваше да седнеш скръстил ръце и да не правиш нищо. Означаваше да вярваш, че ще имаш успех, ако дадеш всичко от себе си в делото, честно и усърдно. Светият дълг на Филип бе да направи всичко, което можеше, за да не позволи катедралата да попадне в ръцете на цинични и безнравствени хора, които щяха да я използват за собственото си възвеличаване. Това означаваше да покаже на епископ Хенри, че строителната му програма напредва добре и че Кингсбридж има енергията и волята да я осъществи до край.
Вярно ли беше? Факт бе, че за Филип щеше да се окаже убийствено трудно да построи тук катедрала. Вече едва не бяха го принудили да изостави проекта, само защото графът му бе отказал достъп до кариерата. Но знаеше, че ще успее в края на краищата, защото Бог щеше да му помогне. Само че вярата му нямаше да е достатъчна, за да убеди епископ Хенри.
Реши да положи всички усилия да направи мястото да изглежда по-впечатляващо. Щеше да се разпореди всички монаси да работят на обекта през десетте дни, оставащи до Петдесетница. Може би щяха да успеят да изкопаят част от дупките на основите до пълната дълбочина, за да могат Том и Алфред да започнат да редят темелите. Може би част от основите щяха да се довършат до наземното ниво, тъй че Том да започне да строи стена. Това щеше да е малко по-добре от сегашната гледка, но не много. Това, което всъщност му трябваше, бяха сто работника, но нямаше парите и за десет.
Епископ Хенри щеше да пристигне в неделя, разбира се, тъй че никой нямаше да работи, освен ако Филип не приканеше паството. Това вече щеше да осигури сто работника. Представи си как е застанал пред тях и обявява нов вид литургия за Петдесетница: вместо да пеем химни и да редим молитви, ще копаем дупки и ще носим камъни. Щяха да са изумени… Щяха да…
Какво щяха да направят, всъщност?
Вероятно щяха да съдействат с цялото си сърце и душа.
Филип се намръщи. Каза си, че или се бе побъркал, или тази идея всъщност би могла да успее.
Обмисли го още малко. „Ставам в края на богослужението и заявявам, че днешното наказание за опрощението на всички грехове е половин ден труд на катедралния строителен обект. Хляб и бира ще се осигурят за обеда.“
Щяха да го направят. Разбира се, че щяха да го направят.
Изпита нужда да пробва идеята си пред някой друг. Помисли за Милий, но бързо го отхвърли: Милий разсъждаваше по начин, твърде сходен с неговия. Трябваше му някой с малко по-различен поглед. Реши да поговори с Кътбърт Белоглавия, иконома. Загърна се в наметалото си, придърпа напред качулката си да пази лицето му от дъжда и излезе навън.
Забърза през разкаляния строителен терен, подмина Том с небрежно махване с ръка и се отправи към кухненския двор. Тези постройки вече включваха кокошарник, ясла за една крава и мандра, защото не искаше да харчи оскъдните пари за прости стоки, които монасите можеха да си осигурят сами, като яйца и масло.
Влезе в склада на иконома в приземието под магерницата. Вдиша сухия въздух, пълен с миризми на билките и подправките, които Кътбърт бе събрал. Възрастният мъж броеше чесъна, заничаше примижал към връзките глави и мърмореше числа. С лека изненада Филип забеляза, че Кътбърт застарява: плътта му сякаш линееше под кожата.
— Трийсет и седем — обяви високо икономът. — Да ти сипя ли чаша вино?
— Не, благодаря. — Филип беше открил, че пиенето на вино през деня го прави ленив и сприхав. Несъмнено заради това Свети Бенедикт съветваше монасите да пият с умереност. — Съвета ти искам, а не благините ти. Ела, седни тук.
Докато се провираше между сандъците и буретата, Кътбърт се спъна в някакъв чувал и едва не падна, преди да седне на трикракото столче пред приора. Складът не беше толкова спретнато подреден като преди, отбеляза си той. Порази го мисъл.
— Имаш ли трудности със зрението, Кътбърт?