— Не е каквото беше, но бива — отвърна той късо.
Очите му сигурно бяха зле от години — навярно заради това не беше се научил да чете много добре. Но явно беше докачлив по въпроса, затова Филип си премълча, но си отбеляза на ум да започне да подготвя заместник иконом.
— Получих много обезпокоително писмо от приора на Кентърбъри. — Разказа му за кроежите на епископ Уейлрън. Заключи с думите: — Единственият начин да направя това място да заприлича на врящ от дейност кошер, е да накарам паството да работи на него. Можеш ли да измислиш някаква причина да не правя това?
Кътбърт дори не се замисли, а отвърна веднага:
— Напротив, добра идея е.
— Но е малко в разрез с общоприетото, нали?
— Правено е преди.
— Наистина ли? — Филип се изненада и зарадва. — Къде?
— Чувал съм за това на няколко места.
Филип се развълнува.
— И става ли?
— Понякога. Може би зависи от времето.
— Как се прави? Свещеникът ли обявява в края на службата или какво?
— По-организирано е. Епископът или приорът разпраща пратеници до енорийските църкви да обявят, че опрощение за грехове може да се получи в замяна на работа на строителния обект.
— Това е грандиозна идея — възкликна Филип. — Бихме могли да съберем по-голямо паство от обичайното, привлечено от новостта.
— Или по-малко — отвърна Кътбърт. — Някои хора ще предпочетат да дадат пари на свещеника или да запалят свещ на светец, вместо да изкарат цял ден в газене из калта и носене на тежки камъни.
— Изобщо не помислих за това — въздъхна приорът унило. — Може би не е чак толкова добра идея, в края на краищата.
— Други идеи имаш ли?
— Никакви.
— Тогава трябва да опиташ тази и да се надяваш на най-доброто, нали?
— Да — каза Филип. — Да се надяваме на най-доброто.
III
Филип изобщо не спа през нощта преди неделята на Петдесетница.
Изтеклата седмица беше слънчева, идеално за плана му — повече хора щяха да се притекат в хубаво време — но щом се стъмни в съботата, започна да вали. Лежеше буден и заслушан недоволно в капките дъжд по покрива и вятъра в дърветата. Чувстваше, че се е молил достатъчно. Бог трябваше вече да е съвсем наясно с обстоятелствата.
Предишната неделя всеки монах в приората бе посетил една или повече църкви, за да говори на миряните и да им каже, че биха могли да получат опрощение на греховете си като работят неделите на строителния обект. На Петдесетница щяха да получат опрощение за предната година, а оттогава насетне един ден работа изплащаше седмица обичайни грехове, без убийство и светотатство. Самият Филип беше отишъл в Шайринг и говори във всяка от четирите църкви на енорията. Беше изпратил двама монаси в Уинчестър да посетят колкото може повече от многобройните църквички в града. Уинчестър беше на два дни път разстояние, но Петдесетница беше шестдневен празник и някои хора щяха да предприемат такова пътуване за голям панаир или за зрелищно богослужение. Като цяло, много хиляди хора бяха чули посланието. Не се знаеше обаче колко от тях щяха да откликнат.
През останалото време всички бяха работили на обекта. Хубавото време и дългите дни на ранното лято бяха помогнали и бяха постигнали повечето от онова, на което Филип се беше надявал. Бяха положени основите за стената и източния край на канцела. Някои от основите за северната стена бяха прокопани до пълна дълбочина, готови за полагане на темелите, а Том построи достатъчно повдигащи механизми, за да има работа за десетки и десетки хора в изкопаването на останалото от огромната яма, стига обаче такива да дойдеха. Освен това речният бряг беше затрупан с дървен материал, пуснат по течението от дървосекачите и с камъни от кариерата, и всичко това беше отнесено горе по склона до катедралния обект. Работа имаше за стотици.
Но щеше ли някой да дойде?
Към полунощ Филип стана и тръгна през дъжда към криптата за полунощницата. На връщане след службата дъждът бе спрял. Не се върна в леглото, а седна да чете. Напоследък този период между полунощ и разсъмване бе единственото време, което му оставаше за учение и размисъл, тъй като целият ден винаги беше зает с ръководенето на манастира.
Тази нощ обаче му беше трудно да се съсредоточи и умът му непрекъснато се връщаше към предстоящия ден и шансовете за успех или провал. Утре можеше да загуби всичко, за което се беше трудил в последната година и повече. Хрумна му, може би защото се чувстваше фаталист, че не бива да иска успех заради самия успех. Да не би гордостта му да бе заложена тук? Гордостта беше грехът, на който бе най-податлив. След това си помисли за всички хора, които зависеха от него за подкрепа, закрила и работа: монасите, манастирските слуги, каменарите, Том и Алфред, селяните от Кингсбридж и богомолците от цялата околност. Епископ Уейлрън нямаше да се грижи за тях, както го правеше Филип. Уейлрън като че ли смяташе, че има правото да използва хората така, както той намери за добре в служба на Господа. Филип вярваше, че грижата за хората е служба на Господа. Нали за това беше самото спасение. Не можеше да допусне, че Божията воля е епископ Уейлрън да спечели тази надпревара. „Може и гордостта ми да е заложена малко“, призна си Филип, „но на везните са поставени и човешки души“.