Милий касиерът се намеси:
— Всичко това е съвсем ясно. Бих искал да започнем. Някои от селяните вече са тук, чакат да им се каже какво да правят.
Имаше още нещо, което Том трябваше да им каже, нещо важно, но деликатно и той затърси подходящите думи. Монасите можеше да се държат нагло и да отблъснат доброволците. Том искаше днешната операция да върви леко и с ведър дух.
— Работил съм преди с доброволци — подхвана той. — Важно е да… да не се отнасяме с тях като със слуги. Ние може да смятаме, че се трудят, за да получат небесна награда и би трябвало поради това да работят по-усилено, отколкото за пари. Но не е задължително и тяхната гледна точка да е същата. Те чувстват, че работят за нищо и че поради това ни правят голяма добрина. И ако им се стори, че сме неблагодарни, ще работят бавно и ще правят грешки. Най-добре ще е да ги водим со кротце.
Улови погледа на Филип и видя как приорът едва сдържа усмивката си, сякаш разбираше какви опасения стоят под благите му думи.
— Уместна забележка — каза Филип. — Ако се държим с тях добре, тези хора ще се чувстват щастливи и с приповдигнат дух, а това ще създаде добра атмосфера, което ще направи положително впечатление на епископ Хенри. — Огледа бавно събраните монаси. — Ако няма повече въпроси, да започваме.
Алиена се беше радвала на цяла година сигурност и благополучие под крилото на приор Филип.
Всичките й планове бяха успели. Двамата с Ричард бяха обикаляли околността, изкупувайки вълна от селяните през цялата изминала пролет и лято, като продаваха на Филип всеки път, щом съберяха стандартен чувал вълна. Бяха приключили сезона с пет фунта сребро.
Татко им беше умрял няколко дни след като го видяха, макар че тя го разбра едва по Коледа. Беше намерила гроба му в едно бедняшко гробище в Уинчестър, след като похарчи много от трудно спечеленото сребро в подкупи. Плака силно, не просто за него, а заради живота, който бяха живели заедно, сигурен и безгрижен, живота, който никога нямаше да се върне. В известен смисъл се беше сбогувала с него, преди да умре: когато напусна затвора знаеше, че никога повече няма да го види. В друг смисъл той все още беше с нея, защото бе обвързана с клетвата, която я бе накарал да даде и бе приела да преживее живота си, изпълнявайки волята му.
През зимата двамата с Ричард живяха в една малка къща до стената на приората Кингсбридж. Бяха си направили кола, като купиха колелата от майстора на талиги в Кингсбридж, а пролетта купиха млад вол, който да я тегли. Сезонът за стригане вече бе в разгара си и бяха припечелили повече от цената на вола и на новата кола. Следващата година може би щеше да наеме човек, който да й помага, а на Ричард да намери място като паж в домакинството на някой дребен благородник, за да може да започне обучението си за рицар.
Но всичко това зависеше от приор Филип.
Като самотно осемнайсетгодишно момиче, всеки крадец и мнозина законни търговци все още я смятаха за добра плячка. Беше се опитала да продаде чувал вълна на търговци в Шайринг и Глостър, просто за да види какво ще стане. И двата пъти й бяха предложили половината цена. В едно градче никога нямаше повече от един търговец, тъй че знаеха, че няма избор. След време щеше да си има свой склад и да продава цялата си наличност на фламандските изкупвачи. Но дотогава имаше още много време. Междувременно зависеше изцяло от Филип.
А положението на Филип изведнъж се бе оказало застрашено.
Алиена постоянно беше нащрек пред опасността от разбойници и крадци, но сега, когато всичко бе тръгнало толкова гладко, беше голям потрес за нея да разбере, че цялото й съществуване е заплашено така неочаквано.
Ричард не искаше да работи на строежа на катедралата на Петдесетница — пълен неблагодарник — но Алиена го бе принудила да се съгласи и скоро след изгрев-слънце двамата извървяха няколкото разтега до манастирския двор. Беше дошло почти цялото селце: тридесет или четиридесет мъже, повечето довели жените и децата си. Алиена се изненада, докато си спомни, че приор Филип беше техният господар, а когато господарят ти помоли за доброволци, сигурно беше неразумно да се откаже. В последната година бе придобила смайващо нова перспектива за живота на обикновените хора.
Том Строителя разпределяше селяните на работа. Ричард веднага отиде да поприказва със сина му, Алфред. Бяха почти на една възраст — Ричард беше на петнайсет, а Алфред с около година по-голям — и всяка неделя играеха на топка с другите момчета в селото. Момиченцето, Марта, също бе тук, но Елън и странното момче с рижата коса бяха изчезнали, никой не знаеше къде. Алиена помнеше, когато семейството на Том бе дошло в Ърлскасъл. Тогава бяха окаяни. И също като нея приор Филип ги беше спасил.