На Алиена и Ричард им дадоха по една лопата и им казаха да копаят основи. Земята беше мокра, но слънцето бе изгряло и скоро щеше да изсуши повърхността. Алиена започна да копае енергично. Дори с петдесет души отнемаше много време, докато дупките станеха забележимо по-дълбоки. Ричард доста често се подпираше на лопатата. По едно време Алиена му каза:
— Ако изобщо искаш да станеш рицар, копай!
Но без особен резултат.
Беше станала по-тънка и по-силна, отколкото преди година, благодарение на тъпченето по пътищата и вдигането на тежки товари сурова вълна, но сега откри, че от копаенето гърбът все пак я заболяваше. Беше благодарна, когато приор Филип удари камбана и обяви почивка. Монаси донесоха горещ хляб от кухнята и поднесоха слаба бира. Слънцето се усилваше и някои от мъжете се разсъблякоха до кръста.
Докато отдъхваха, през портата дойдоха група непознати. Алиена ги погледна обнадеждено. Бяха само няколко души, но може би предшестваха голяма тълпа. Дойдоха при масата, където раздаваха хляб и бира и приор Филип ги поздрави.
— Откъде сте? — попита ги той, докато гълтаха благодарно бира от глинените си чаши.
— От Хорстед — отвърна един от тях и отри устата си с ръкава. Това беше обещаващо: Хорстед беше село от двеста-триста души, на няколко мили от Кингсбридж. С малко късмет можеше да се надяват за още стотина души оттам.
— А колко души идвате всичко? — попита Филип.
Въпросът сякаш изненада човека.
— Само ние, четиримата — отвърна той.
В следващия час през портата на манастира капеха хора, докато някъде към средата на сутринта вече работеха около седемдесет или осемдесет доброволци, включително селяните. След това притокът съвсем секна.
Не беше достатъчно.
Приорът стоеше при източния край и гледаше как Том гради стена. Вече бе построил основите на два контрафорса до нивото на третия ред камъни и сега градеше стената между тях. Може би така и щеше да си остане недовършена, помисли си Филип унило.
Първото нещо, което Том правеше, щом работниците му донесяха камък, бе да вземе един железен инструмент с форма на буквата „Г“ и с него да провери дали ръбовете на камъка са четвъртити. След това хвърляше пласт хоросан на зида, заглаждаше хоросана с мистрията, поставяше отгоре новия камък и остъргваше излишния хоросан. За поставянето на камъка се водеше по стегнат канап, изпънат между двата контрафорса.
Филип забеляза, че камъкът бе почти толкова гладък отгоре и отдолу, където беше хоросанът, колкото и отстрани, където щеше да се вижда. Това го изненада и той попита Том за причината.
— Един камък не бива изобщо да се опира до тези отгоре и отдолу — отвърна майсторът. — Точно затова е хоросанът.
— Защо не трябва да се допират?
— Причинява пукнатини. — Том се изправи, за да обясни. — Ако стъпваш по покрив с плочи, стъпалото ти ще мине през него. Но ако поставиш дъска през покрива, можеш да вървиш по нея, без да увредиш плочите. Дъската разпределя тежестта и същото прави хоросанът.
Филип изобщо не беше помислял за това. Строителството бе интригуваща работа, особено с някой като Том, който можеше да обясни какво прави.
Най-грубата стена на камъка беше отзад. Но нали тази страна щеше да се вижда отвътре? Филип се зачуди, но после си спомни, че Том всъщност зидаше двойна стена с кухина отвътре, тъй че гърбът на всеки камък щеше да е скрит.
След като Том постави камъка върху ложето от хоросан, взе либелата си. Това беше железен триъгълник с кожена каишка, закрепена на върха му и деления по основата му. Към каишката имаше закрепена оловна тежест, за да виси винаги право надолу. Постави основата на инструмента върху камъка и загледа как пада кожената каишка. Ако висеше на едната или другата страна от централната линия, потупваше камъка с чука си, докато се изравни точно. След това изместваше инструмента, докато застане над фугата между двата съседни камъка, за да провери дали върховете на камъните са точно подравнени. Накрая обръщаше инструмента странично върху камъка да се увери, че не се накланя на едната или другата страна. Преди да вземе нов камък, дръпваше опънатия канап да се увери, че страните на камъка са в права линия. Филип не бе осъзнал досега, че е толкова важно каменните стени да са в съвършено права и точна линия.
Вдигна поглед към останалата част от строителния обект. Беше толкова голям, че осемдесетте мъже и жени, и няколкото деца се губеха в него. Работеха с радост под топлата слънчева светлина, но бяха толкова малко, че сякаш имаше някаква безплодност в усилията им. Първоначално се беше надявал за стотина души, но сега разбра, че дори толкова нямаше да са достатъчно.