През портата влезе нова малка група и Филип насила се надигна и тръгна да ги поздрави с усмивка. Нямаше нужда да им показва, че усилията им ще са напразни. Все едно, щяха да си спечелят опрощение за греховете.
Като се приближи към тях видя, че групата всъщност не беше никак малка. Наброяваха дванайсет души, а после влязоха още двама. Може би щяха да се съберат сто души все пак до пладне, когато се очакваше епископът.
— Бог да ви благослови всички — поздрави той. Канеше се да им каже да започнат да копаят, когато го прекъсна силен вик.
— Филип!
Намръщи се неодобрително. Гласът беше на брат Милий. Дори Милий трябваше да се обръща към него с „отче“ пред външни хора. Филип се озърна натам, откъдето бе дошъл викът. Касиерът едва се крепеше върху манастирската стена в доста недостойна поза. Със спокоен, но отекващ глас, Филип отвърна:
— Брат Милий, слезте от стената.
За негово изумление, Милий се задържа там и викна отново:
— Ела бързо да видиш това!
Новодошлите получаваха лошо впечатление за монашеското подчинение, помисли си Филип, но все пак неволно се зачуди какво толкова беше възбудило брата, че да забрави всякакво благоприличие.
— Ела тук и ми го кажи, Милий — рече той с тон, който пазеше обикновено за шумни послушници.
— Трябва да видиш! — ревна Милий.
„Гледай само да имаш много сериозно основание за това“, помисли си ядосан Филип. Но тъй като не искаше да нахока пред тези външни хора най-близкия си съратник, принуди се да се усмихне и да изпълни молбата му. Раздразнен и почти ядосан, прегази разкаляния двор пред конюшнята и скочи горе на ниската стена.
— Какво означаваше това поведение? — изсъска му.
— Просто погледни! — отвърна Милий и посочи.
Филип проследи жеста му и се загледа навън, над покривите на селото и отвъд реката, към пътя, лъкатушещ нагоре-надолу през ниските хълмове на запад. В началото не можа да повярва на очите си. Между нивите със зелени жита криволичещият път се беше превърнал в плътна маса от хора, стотици хора, и всички идеха към Кингсбридж.
— Какво е това? — промълви той недоумяващо. — Армия? — А след това осъзна, че бяха, разбира се, неговите доброволци. Сърцето му подскочи от радост. — Погледни ги! — извика той. — Трябва да са петстотин… хиляда… повече!
— Точно така! — отвърна щастливо Милий. — Дойдоха, в края на краищата!
— Спасени сме.
Филип бе твърде развълнуван, за да си спомни защо трябваше да е ядосан на Милий. Човешкото множество изпълваше пътя чак до моста, а колоната им се виеше през селото чак до портата на манастира. Хората, които бе поздравил, бяха челото на фаланга. Вече се изливаха през портата, трупаха се при западния край на строителния обект и чакаха някой да им каже какво да правят.
— Алилуяааа! — изрева той, забравил за всякакво благоприличие.
Радостта не стигаше. Трябваше да използва тези хора. Скочи долу от стената и подвикна на Милий:
— Хайде! Отзови бързо монасите от работа — ще ни трябват за разпоредители. Кажи на магерника да изпече всичкия хляб, който може и да изтъркаля навън още няколко бурета бира. Ще ни трябват повече ведра и лопати. Трябва да вкараме всички тези хора в работа, преди да е дошъл епископ Хенри!
В следващия час Филип работеше трескаво, а наоколо му вреше и кипеше. Отначало, просто за да ги разчисти от пътя си, отпрати над сто души да носят материали от речния бряг. Веднага щом Милий успя да събере надзираваща група монаси, започна да разпределя доброволците долу в основите. Скоро им свършиха лопатите, буретата и ведрата. Филип се разпореди да донесат от магерницата готварските котли и накара някои от доброволците да започнат да правят груби дървени сандъци и да плетат кошове за изнасяне на пръстта. Нямаше достатъчно стълби и повдигащи механизми, затова вдигнаха дълъг полегат склон в единия край на една от най-големите основи, за да могат хората да влизат и излизат от нея. Съобрази, че не е помислил достатъчно над въпроса къде да отива огромното количество пръст, която излизаше от основите. Вече беше много късно да разсъждава над това. Взе бързо решение и нареди пръстта да се трупа на една ивица камениста земя край реката. Сигурно щеше да може да се култивира. Докато даваше тази заповед, Бърнард магерника дотича при него в паника и му каза, че има продукти най-много за двеста души, а тук май са поне хиляда.
— Наклади огън в кухненския двор и направи супа в желязното корито — нареди му Филип. — Разреди бирата. Използвай всички запаси. Накарай от селяните да приготвят храна на техните си огнища. Импровизирай! — Обърна гръб на магерника и отново се зае с организирането на работниците.