— Да, милорд епископ. Желаете ли да ги видите?
— Определено.
— Ако благоволите, насам.
Хенри кимна и Том го поведе към навеса си, на няколко разтега от обекта. Влезе в малката дървена постройка и извади наземния план, нарисуван в гипса на голяма дървена рамка, дълга четири стъпки. Подпря я на стената на навеса и се отдръпна назад.
Това беше деликатен момент. Повечето хора не можеха да четат план, но епископите и лордовете мразеха да го признават, тъй че трябваше да им се обясни идеята така, че да не се разкрие невежеството им пред останалата част от света. Някои епископи всъщност го разбираха, естествено, и тогава се обиждаха, че някакъв си жалък строител си позволява да ги поучава.
Притеснен, Том посочи на плана и каза:
— Това е стената, която зидам.
— Да, източната фасада, очевидно — отвърна Хенри. Това отговаряше на въпроса: можеше да чете план съвършено добре. — Защо трансептите не са с крила?
— За икономия — отговори Том бързо. — Само че няма да започнем да ги строим в следващите пет години, а ако манастирът продължи да процъфтява като в първата година под ръководството на приор Филип, напълно е възможно дотогава да сме в състояние да си позволим трансепти с крила. — Беше похвалил Филип и отговорил на въпроса едновременно. Остана доволен от себе си.
Хенри кимна одобрително.
— Разумно е да се планира скромно и да се остави място за разширяване. Покажете ми вертикалния разрез.
Том извади чертежа. По него не направи никакъв коментар, след като вече знаеше, че Хенри може да разбере това, което гледаше. Това бързо се потвърди от думите на Хенри:
— Пропорциите са приятни за окото.
— Благодаря ви — отвърна Том. Епископът изглеждаше доволен от всичко. Том добави: — Това е скромна катедрала, но ще бъде по-лека и по-красива от старата.
— А колко време ще отнеме, докато се довърши?
— Петнайсет години, ако работата върви без прекъсване.
— Което никога не става. Както и да е. Можете ли да ни покажете как ще изглежда — имам предвид на някой, който стои отвън?
Том го разбра.
— Искате да видите скица.
— Да.
— Разбира се.
Том се върна при зида си със свитата на епископа след него. Коленичи над дъската за бъркане на хоросана и разстла хоросан на равен пласт, като заглади повърхността. След това, с върха на мистрията си, започна да нахвърля скица на западния край на църквата. Знаеше, че е добър в това. Епископът, свитата му и всички монаси и доброволци наблизо наблюдаваха с възхищение. Рисуването винаги приличаше на чудо за хора, което не го умееха. След няколко мига Том бе създал рисунка на западната фасада с нейните три сводести входа, големия й прозорец и куличките от двете страни. Беше прост номер, но винаги впечатляваше силно.
— Забележително — каза епископът, след като рисунката бе готова. — Дано Божията благословия се добави към умението ви.
Том се усмихна. Това се считаше за много висока похвала за назначаването му.
— Милорд епископ — каза приор Филип, — ще благоволите ли да получите закуска, преди да извършите литургията?
— С радост.
Том се отпусна. Изпитът му бе свършил и той го беше взел.
— Може би ще желаете да посетите къщата на приора, която е ей там — предложи Филип на епископа. Групата тръгна. Филип стисна ръката на Том и промълви с едва сдържано тържество: — Успяхме!
Том въздъхна облекчено, щом важните особи го оставиха. Чувстваше се доволен и горд. Да, помисли си, успяхме. Епископ Хенри бе повече от впечатлен: беше изумен, въпреки сдържаността си. Уейлрън очевидно го бе настроил да очаква сцена на запуснатост и безделие, тъй че реалността се оказа още по-изненадваща. В крайна сметка злонамереността на Уейлрън бе проработила срещу него и бе извисила победата на Филип и Том.
Тъкмо когато душата му се къпеше в блясъка на една честно спечелена победа, чу познат глас.
— Здравей, Том Строителю.
Обърна се и видя Елън.
Беше негов ред да се изуми. Катедралната криза толкова бе изпълнила ума му, че не беше помислял за нея през целия ден. Зяпна в нея щастлив. Изглеждаше съвсем същата като в деня, в който си бе заминала: слабичка, смугла, с тъмна коса, която се движеше като вълни по пясъчен бряг, и онези дълбоки, искрящи златни очи. Усмихна му се със сочните устни, които винаги го караха да мисли за целувка.
Обзе го порив да я стисне в прегръдката си, но го надви. Едва успя да промълви:
— Здравей, Елън.
Един младеж до нея рече:
— Здравей, Том.
Том го погледна с любопитство.
— Не помниш ли Джак? — запита Елън.
— Джак! — възкликна той. Момъкът се бе променил. Беше по-висок от майка си и имаше онази кокалеста фигура, която караше някои баби да казват, че момчето е надраснало силата си. Все още имаше светлорижа коса, бяла кожа и сини очи, но чертите на лицето му бяха станали някак по-привлекателни и някой ден можеше дори да бъде красив.