Том отново се втренчи в Елън. За миг просто се наслаждаваше да я гледа. Искаше му се да каже „Липсваше ми, не мога да ти опиша колко ми липсваше“, и замалко да го направи, но изгуби кураж и вместо това промълви:
— Е, къде беше?
— Живяхме там, където сме живели винаги, в леса — отвърна тя.
— А какво те накара да се върнеш, точно днес?
— Чухме за призива ви за доброволци и ни обзе любопитство да видим как се оправяте. А и не съм забравила, че обещах да се върна един ден.
— Толкова се радвам, че го направи — каза Том. — Копнеех да те видя.
Тя го изгледа нащрек.
— О?
Това беше моментът, за който бе чакал и който бе обмислял от година, а след като бе дошъл, се уплаши. Досега бе могъл да живее в надежда, но ако днес тя го отхвърлеше, щеше да знае, че я е изгубил завинаги. Страх го беше да започне. Мълчанието се проточи. Най-сетне си пое дъх.
— Слушай. Искам да се върнеш при мен. Не, моля те не казвай нищо, преди да си чула какво имам да кажа… моля те.
— Добре — отвърна тя сдържано.
— Филип е много добър приор. Манастирът забогатява непрекъснато, благодарение на доброто му ръководство. Моята работа е сигурна. Няма да се наложи да тъпчем пътищата отново, никога, обещавам.
— Не беше това…
— Знам, но искам да ти кажа всичко.
— Добре.
— Построил съм къща в селото, с две стаи и комин, и мога да я направя по-голяма. Няма да трябва да живеем в приората.
— Но селото е на Филип.
— Филип в момента ми е задължен. — Том махна с ръка да посочи гледката наоколо. — Знае, че не би могъл да направи това без мен. Ако го помоля да ти прости за това, което направи и да приеме едногодишното ти изгнание за достатъчно наказание, ще се съгласи. Не може да ми откаже това, точно днес.
— А момчетата? — каза тя. — Трябва ли да гледам как Алфред пуска кръв на Джак всеки път, когато се почувства ядосан?
— Мисля, че имаме отговор на това, всъщност — отвърна Том. — Алфред вече е зидар. Ще взема Джак за мой чирак. Така Алфред няма да негодува за безделието на Джак. А ти можеш да учиш Алфред да чете и пише, тъй че двете момчета да са равни — и двамата работещи, и двамата грамотни.
— Много си мислил за това, а? — каза тя.
— Да.
Зачака реакцията й. Не беше хубаво да е настоятелен. Единственото, което можеше да направи, бе да опише положението. Да можеше само да нарисува скица! Чувстваше, че се е справил с всяко възможно възражение. Трябваше вече да се съгласи! Но тя все още се колебаеше.
— Не съм сигурна — промълви тя.
Самообладанието му рухна.
— О, Елън, не казвай това. — Страх го беше да не заплаче пред всичките тези хора, а беше толкова задавен, че едва можеше да говори. — Толкова те обичам, моля те, не си отивай отново — замоли я той. — Единственото, което ме крепеше, бе надеждата, че ще се върнеш. Просто не мога да понеса да живея без теб. Не затваряй портите на рая. Нима не разбираш, че те обичам с цялото си сърце?
Държането й мигновено се промени.
— Защо не го кажеш, тогава? — прошепна тя и пристъпи към него. Той я прегърна. — Аз също те обичам, глупчо такъв.
Коленете му отмаляха от радост. „Тя наистина ме обича, наистина“, помисли си Том. Притисна я силно, после се вгледа в лицето й.
— Ще се омъжиш ли за мен, Елън?
В очите й имаше сълзи, но също тъй се усмихваше.
— Да, Том, ще се омъжа за теб — отвърна тя. Вдигна лицето си.
Той я придърпа към себе си и я целуна по устата. Беше мечтал за това от година. Затвори очи и се съсредоточи на сладостния допир на пълните й устни в своите. Устата й бе леко отворена и устните й бяха влажни. Целувката бе толкова сладка, че за миг се забрави. Тогава някой наблизо каза:
— Ей, да не я глътнеш, човече!
Отдръпна се от нея и промълви:
— В църква сме!
— Все ми е едно! — отвърна тя весело и го целуна отново.
„Приор Филип ни надхитри отново“, мислеше си с горчивина Уилям, докато седеше в къщата на приора, пиеше разреденото вино на Филип и похапваше захаросани ядки от кухнята на приората. Беше му отнело известно време, докато проумее гениалността и пълнотата на победата. Нищо погрешно не беше имало в първоначалната оценка на епископ Уейлрън на положението: вярно беше, че парите на Филип не стигаха и щеше да му е изключително трудно да строи катедрала в Кингсбридж. Но въпреки това хитрият монах бе постигнал успех, наел беше майстор строител, започнал беше строителството, а след това като с магия от едното нищо бе събрал огромна работна сила, за да баламоса с нея епископ Хенри. И Хенри беше дълбоко впечатлен, още повече заради мрачната картина, която Уейлрън беше описал предварително.