Проклетият монах също знаеше, че е победил. Не можеше да махне победоносната усмивка от лицето си. В момента се беше увлякъл в разговор с епископ Хенри, говореше оживено за породи овце и за цената на вълната, а събеседникът му го слушаше съсредоточено, почти уважително и междувременно грубо пренебрегваше майката и бащата на Уилям, които бяха далеч по-важни от някакъв си жалък монах.
Филип щеше да съжали за този ден. Никой не можеше да надиграва Хамли и да се отърве безнаказано след това. Не бяха стигнали до положението, на което се радваха днес, позволявайки на някакви монаси да ги надвият. Бартоломю от Шайринг ги беше оскърбил и беше умрял в затвора като предател. Филип не го чакаше нищо по-добро.
Том Строителя беше другият човек, който щеше да съжали за това, че се е опълчил на Хамли. Уилям не беше забравил как Том се изпречи на пътя му в Дърстед, задържа главата на коня му и го принуди да плати на работниците. Днес пренебрежително го бе нарекъл „младия лорд Уилям“. Сега явно беше в тандем с Филип, строеше катедрали, а не имения. Щеше да се научи, че е по-добре да залагаш на Хамли, а не да се съюзяваш с враговете им.
Уилям седеше кротко и кипеше от яд, докато епископ Хенри най-после стана и заяви, че е готов да поведе литургията. Приор Филип даде знак на един послушник, който напусна стаята бежешком и след малко камбаната закънтя.
Всички излязоха от къщата, първо епископ Хенри, след него епископ Уейлрън, после приор Филип и накрая миряните. Всички монаси чакаха отвън и тръгнаха в колона зад приора, образувайки процесия. Хамли трябваше да останат най-накрая.
Доброволците бяха изпълнили цялата западна половина на манастирския двор, насядали по стени и покриви. Хенри се качи на платформа, издигната в центъра на строителния терен. Монасите се строиха в редици зад него там, където щеше да е хорът на новата катедрала. Хамли и другите миряни от свитата на епископа се отправиха към кораба на бъдещия храм.
Когато заеха местата си, Уилям видя Алиена.
Изглеждаше много променена. Беше в грубо евтино облекло и с дървени обуща, а буйните къдрици, обкръжаващи лицето й, бяха влажни от пот. Но определено беше Алиена и все още бе толкова красива, че гърлото му пресъхна, щом зяпна в нея, без да може да откъсне погледа си, докато литургията започваше и манастирският двор се изпълни със звука на хиляда гласа, мълвящи „Отче наш“.
Тя като че ли усещаше напрегнатия му поглед, защото изглеждаше притеснена, пристъпваше от крак на крак и се озърташе неспокойно. Най-сетне срещна очите му. По лицето й пробяга ужас и страх, и тя се присви назад, въпреки че ги деляха десетина разтега и десетки хора между тях. Страхът й я направи още по-желана за него и той усети как тялото му откликва по начин, по който не помнеше да е реагирало от година. Страстта му към нея се смеси с негодувание заради магията, която му бе направила. Тя се изчерви и наведе очи все едно, че изпитваше срам. Заговори на едно момче до нея — беше брат й, разбира се, помисли си Уилям, разпознал лицето му в проблясъка на един похотлив спомен — а след това се обърна и изчезна в тълпата.
Уилям се почувства съкрушен. Изкушаваше се да я проследи, но не можеше да го направи, разбира се, не и в средата на богослужение, пред родителите си, двама епископи, четиридесет монаси и хиляда богомолци. Затова отново се обърна напред, разочарован. Изгубил беше шанса да открие къде живее.
Макар да си беше отишла, все още изпълваше ума му. Уилям се зачуди дали беше грях, че има ерекция в църква.
Забеляза, че баща му е възбуден.
— Виж! — говореше той на майка му. — Виж онази жена там!
Отначало Уилям си помисли, че говореше за Алиена. Но тя не се виждаше никъде, а когато проследи погледа на баща си, видя една около трийсетгодишна жена, не толкова сластна като Алиена, но жива и необуздана на вид, което я правеше интересна. Стоеше малко встрани от Том, майстора строител и Уилям си помисли, че беше сигурно жена му, същата, която се бе опитал да купи в гората един ден, преди около година. Но защо баща му трябваше да я познава?
— Тя ли е? — изшепна баща му.
Жената извърна глава все едно, че ги беше чула. Погледна право към тях и Уилям отново видя светлите й, пронизващи златни очи.
— Наистина е тя, Господи — изсъска майка му.
Погледът на жената разтърси баща му. Червендалестото му лице пребледня и ръцете му затрепериха.
— Иисус Христос да ни пази — каза той. — Мислех, че е умряла.
А Уилям си помисли: „Това пък за какво е, по дяволите?“