Том и Алфред прекосиха отново катедралния двор и излязоха през портала. Наметалата им вече бяха подгизнали от дъжда и той разсеяно си помисли за стомна бира и паница гореща телешка супа край огъня на някоя кръчма. Но после се сети за тежкия труд, който бе хвърлил, за да купи прасето, отново видя пред очите си мъжа с отрязаните устни, замахнал с кривака си към невинната главица на Марта и гневът го стопли.
Трудно беше да търсят внимателно, защото в улиците нямаше никакъв ред. Обикаляха тук и там според това къде хората бяха вдигали къщи, а имаше и много остри завои и задънени преки. Единствената права улица бе тази, която водеше от източната порта до подвижния мост на замъка. На първото обикаляне Том се бе задържал близо до укрепленията. Сега запретърсва крайните квартали, като тръгна на зигзаг покрай крепостната стена и после се върна обратно към вътрешността. Тези квартали бяха по-бедни, с най-схлупените постройки, най-шумните пивници и най-старите курви. Краят на града бе надолу от центъра, тъй че сметта от по-заможните му части се отмиваше надолу по улиците и се трупаше под стените. Нещо подобно беше станало и с хората, защото този район гъмжеше от просяци, гладни деца, жени с посинели лица и безпомощни пияници.
Но мъжът с отрязаните устни го нямаше никакъв.
На два пъти Том зърна мъж горе-долу с неговия ръст и външен вид и се загледа, но видя, че лицето на човека си е нормално.
Тъкмо привършваше търсенето из пазара и ето ти я Агнес — чакаше го нетърпеливо, напрегната и с блеснали очи.
— Намерих го! — изсъска тя.
Том го обзе възбуда, смесена с мрачно предчувствие.
— Къде?
— Отиде в една гостилница долу при източната порта.
— Заведи ме там.
Обиколиха замъка до моста, тръгнаха надолу по правата улица към източната порта, после свърнаха през лабиринта от тесни улички под стените. След миг Том зърна гостилницата. Не беше даже и къща, само един скосен покрив на четири пилона, вдигнати срещу градската стена с огромно огнище отзад, над което се въртеше на шиш овца и къкреше котел. Наближаваше обед и малкото пространство бе изпълнено с хора, предимно мъже. Стомахът на Том изръмжа при миризмата на месото. Очите му зашариха из неголямата тълпа със страх да не би разбойникът да си е отишъл през краткото време, докато стигнат тук. Забеляза го тутакси. Седеше на трикрако столче малко встрани от останалите и гребеше с лъжицата си от купа с яхния, придърпал шала над лицето си, за да си скрие устата.
Том бързо се обърна, за да не го види мъжът. Сега трябваше да реши как да се справи с това. Беше набрал достатъчно яд, за да събори крадеца и да му вземе кесията. Но тълпата нямаше да го пусне. Щеше да се наложи да обяснява не само на хората наоколо, а и на шерифа. Беше в правото си, а това, че крадецът е избягал от закона скитник означаваше, че не би се намерил никой, който да гарантира за честността му, докато Том явно беше почтен човек и зидар. Но установяването на всичко това щеше да отнеме време, навярно седмици — особено ако се окажеше, че шерифът е извън града, в някоя друга част на графството. А можеше и да го обвинят, че е нарушил кралския мир, ако се стигнеше до свада.
Не. Щеше да е по-разумно да хване крадеца насаме.
Мъжът не можеше да остане в града да пренощува, защото нямаше дом тук, а не можеше да си намери подслон, без да докаже някак, че е почтен човек. Тъй че трябваше да напусне, преди да затворят крепостните порти за през нощта.
А имаше само две порти.
— Вероятно ще се върне по пътя, от който е дошъл — прошепна Том на Агнес. — Аз ще изчакам извън източната врата. Алфред да пази на западната. Ти остани в града и виж какво прави крадецът. Дръж Марта с теб, но внимавай да не я види. Ако трябва да съобщиш нещо на мен или Алфред, използвай Марта.
— Добре.
— Какво да правя, ако дойде към мен? — попита възбудено Алфред.
— Нищо. Гледай кой път ще хване и изчакай. Марта ще ме извика и ще го заловим заедно. — Алфред изглеждаше разочарован, но Том настоя: — Прави каквото ти казвам. Не искам да си загубя и сина като прасето.
Момчето кимна с неохота.
— Да се разпръсваме, да не ни види, че сме се скупчили и заговорничим. Тръгвайте.
Остави ги веднага, без да поглежда повече назад. Можеше да разчита на Агнес, че ще спази плана. Бързо излезе през портата и прекоси разнебитения дървен мост, по който беше бутал волската кола заранта. Пред него беше пътят за Уинчестър. Водеше право на изток, изпънат като дълъг килим през хълмове и долини. Отляво бе Портуей — пътят, по който той сам, а сигурно и крадецът, бяха дошли в Солсбъри. Възвиваше нагоре по хълма и после се скриваше. Да, крадецът почти сигурно щеше да поеме по Портуей.