Героят в историята трябваше да бъде един вид Божи човек. Това бе трудно за мен. Щеше да ми е трудно да се заинтригувам от характер, съсредоточен над задгробния живот (както и за мнозина читатели). За да направя приор Филип по-симпатичен, му придадох една много практична, земна вяра, грижата за хорските души тук на земята, а не просто на онзи свят.
Сексуалността на Филип също беше проблем. През Средните векове от всички монаси и свещеници се е очаквало да бъдат целомъдрени. Очевидният драматизъм щеше да е в мъж, който води ужасна вътрешна битка със своите страсти. Но не можах да се ентусиазирам от тази тема. Отраснал съм през 60-те и сърцето ми винаги е било с тези, които се справят с изкушението, като му се отдават. Затова го превърнах в един от малцината хора, за които сексът всъщност не е кой знае какво. Той е единственият весел целомъдрен герой, който някога съм създавал.
Установих връзка с Жан Гимпел, който ме беше вдъхновил преди десет години и с изненада научих, че той не само живее в Лондон, но и на моята улица. Наех го за консултант и станахме приятели и противници на тенис на маса до смъртта му.
До март следващата година, 1987, бяха нахвърлял сюжета само на първите две трети от книгата. Реших, че би трябвало да е достатъчно. Започнах да пиша.
До декември имах готови около двеста страници.
Беше пълна катастрофа. Бях работил над сюжета две години и единственото, с което разполагах, беше грубо и непълно скициране на няколко действащи лица. Не можех да прекарам остатъка от живота си над тази книга. Но какво трябваше да се направи? Е, можех да я оставя и да напиша нов трилър. Или да заработя по-усилено. През онези дни обикновено пишех от понеделник до петък, а в събота преди обед се занимавах с деловата си кореспонденция. Някъде от януари 1988 г. започнах да пиша от понеделник до събота, а да чета и пиша писма в неделя. Производителността ми се увеличи драматично, отчасти заради допълнителния ден, но главно защото влагах много повече интензивност в работата си. Проблемът с края на книгата, който все още не бях очертал, се реши в един проблясък на вдъхновение, когато ми хрумна да въвлека основните герои в прословутото реално убийство на Томас Бекет.
Както си спомням, довърших първата чернова в средата на същата година. Съчетанието от възбуда и нетърпение ме тласна да заработя още по-усилено в пренаписването и започнах да се трудя по седем дни в седмицата. Деловата ми кореспонденция бе изоставена, но довърших книгата през март 1989 г., три години и три месеца след започването й.
Бях изтощен, но щастлив. Чувствах, че съм написал нещо особено, не просто пореден бестселър, а може би голям популярен роман.
Малцина бяха съгласни.
Американският ми издател на книгата с твърди корици, William Morrow & Co, отпечата приблизително същия тираж като „Долината на лъвовете“ и след като продадоха същото количество, бяха доволни. Лондонските ми издатели бяха по-въодушевени и там „Устоите“ се продаде по-добре от която и да е от предишните ми книги. Но първоначалната реакция на издателите по света бе, че Фолет най-после е довършил безумния си проект и се е отървал от него. Книгата не спечели никакви награди — не беше дори номинирана. Няколко критици й се възхитиха, но повечето не бяха впечатлени. В Италия стана бестселър № 1, но там читателите винаги са били добри към мен. Меките корици бяха № 1 за една седмица в Британия.
Започнах да мисля, че съм сбъркал. Може би книгата наистина беше поредното бързо четиво, добра, но не и голяма.
Едно лице обаче повярва страстно, че тази книга е особена. Моят германски издател в „Gustav Luebbe Verlag“ отдавна бе мечтал да публикува роман за строителство на катедрала. Дори бил обсъждал идеята с някои от немските си автори, но нищо не беше се получило. По тази причина бе много въодушевен от това, което пишех, а когато получи ръкописа почувства, че надеждата му се е осъществила.
До този момент работата ми имаше съвсем скромен успех в Германия. (Злодеите в книгите ми обикновено бяха германци, тъй че едва ли бих могъл да се оплаквам.) Фрицше беше толкова ентусиазиран, че според него „Устоите“ можеше да се превърне в огромен успех и да ме направи най-популярния писател в Германия.
Дори аз не го вярвах.
Но се оказа прав.
„Luebbe“ издадоха книгата превъзходно. Наеха млад художник, Аким Киел, за корицата, но когато той настоя да направи оформлението на цялата книга, третирайки я като предмет на изкуство, Luebbe намериха куража да приемат концепцията му. Цената му беше висока, но успя да предаде към купувача усещането на Фрицше, че в тази книга има нещо специално. (След това той продължи, като направи оформлението на всички мои немски издания години наред и създаде облик, който Luebbe използват многократно.)