— Мога ли да си почина вече? — попита Алфред.
Още стоеше на колене зад майка си, да я крепи. Трябваше да е изтръпнал от толкова дългото седене неподвижно, помисли си Том.
— Аз ще заема мястото ти.
На Агнес щеше да й е по-удобно с бебето, ако можеше да остане полуизправена, а и тялото му зад нея щеше да топли гърба й и да я пази от вятъра. Смениха местата си с Алфред. Момчето изпъшка от болка, щом изпъна изтръпналите си крака. Том прегърна жена си и бебенцето.
— Как се чувстваш?
— Малко уморена.
Бебето изплака. Агнес го премести така, че да може да намери зърното й. Докато сучеше, тя като че ли заспа.
Том се притесни. Нормално беше да е уморена, но летаргичната й отпуснатост го безпокоеше. Беше твърде изтощена.
Бебето спеше, а след малко заспаха и другите две деца. Марта се бе свила на кълбо до майка си, а Алфред се изпъна от другата страна на огъня. Том държеше Агнес в прегръдката си, галеше я нежно и от време на време я целуваше по темето. Усети, че тялото й се отпусна, докато потъваше във все по-дълбок сън. Беше може би най-доброто за нея, реши той. Докосна лицето й. Кожата й беше изстинала въпреки всичките му усилия да я стопли. Бръкна под наметалото й и опипа с пръсти бебешката гръд. Детето беше топло и сърчицето му тупаше силно. Том се усмихна. Кораво дете, каза си той. От оцеляващите.
Агнес се размърда.
— Том?
— Да.
— Помниш ли нощта, когато дойдох при теб, в колибата ти, когато работеше на църквата на баща ми?
— Разбира се — отвърна той и я погали. — Как бих могъл да го забравя?
— Никога не съм съжалила, че ти се отдадох. Никога, нито за миг. Всеки път, когато си помисля за онази нощ, се чувствам толкова радостна.
Той се усмихна. Беше хубаво, че го чува.
— Аз също. Радвам се, че го направи.
Тя подремна малко, после заговори отново.
— Надявам се да построиш своята катедрала.
Това го изненада.
— Мислех, че си против.
— Да, но не бях права. Ти заслужаваш нещо красиво.
Не разбра какво има предвид.
— Построй красива катедрала за мен.
В думите й нямаше смисъл. Зарадва й се, когато тя отново заспа. Този път тялото й се отпусна съвсем и главата й клюмна на една страна. Том трябваше да крепи бебето, за да не изпадне от гърдите й.
Полежаха дълго така. По едно време новороденото се събуди отново и заплака. Агнес не реагира. Плачът разбуди Алфред и той се превъртя и загледа малкото си братче.
Том леко разтърси Агнес.
— Събуди се. Бебето иска да се храни.
— Татко! — каза Алфред уплашено. — Погледни лицето й!
Обзе го предчувствие. Прекалено силно бе кървяла.
— Агнес! Събуди се!
Не реагира. Беше в несвяст. Той се надигна и леко я положи върху земята. Лицето й беше мъртво бледо.
Със страх от това, което очакваше да види, Том отви гънките на наметалото около бедрата й.
Имаше кръв навсякъде.
Алфред ахна и извърна глава.
— Господ да ни е на помощ — прошепна Том.
Бебешкият плач събуди и Марта. Тя видя кръвта и запищя. Том я вдигна, плесна я през лицето и детето млъкна.
— Недей да пищиш — каза й той кротко и я остави на земята.
— Мама умира ли? — промълви Алфред.
Том постави ръката си под лявата гръд на Агнес. Нямаше никакъв пулс.
Никакъв пулс.
Натисна по-силно. Плътта й бе топла и гръдта й докосна дланта му, но не дишаше и сърцето й не биеше.
Изтръпващият хлад го загърна като мъгла. Беше си отишла. Взря се в лицето й. Как можеше да я няма? Пожела с цялата си душа да се раздвижи, да отвори очи, да вдиша. Задържа ръката си на гърдите й. Понякога сърце може да забие отново, казваха… но бе изгубила толкова много кръв…
Погледна Алфред и прошепна:
— Мама е мъртва.
Алфред го зяпна. Марта заплака. Новороденото също плачеше. „Трябва да се погрижа за тях“, помисли си Том. „Трябва да съм силен заради тях“.
Но му се искаше да заплаче, да я прегърне и да задържи тялото й до себе си докато изстива, и да си я спомня като момиче, и как се смее и прави любов. Искаше му се да захлипа от гняв и да размаха юмрук към безмилостното небе. Вкорави сърцето си. Трябваше да се овладее. Трябваше да е силен заради децата.
Очите му останаха сухи.
„Какво да направя най-напред?“
„Да изкопая гроб.“
„Трябва да изкопая дълбока дупка и да я положа в нея, да я опази от вълците, и да съхрани костите й до Съдния ден; а после да се помоля за душата й. О, Агнес, защо ме остави сам?“
Новороденото все още плачеше. Беше стиснало очи и устата му се отваряше и затваряше ритмично все едно, че можеше поеме храна от въздуха. Трябваше му храна. Гърдите на Агнес бяха пълни с топло мляко. Защо не? — помисли си Том. Намести бебето до гърдата й. Детето намери зърното и засука, а той придърпа наметалото на Агнес около малкото телце.