Марта гледаше ококорена и смучеше палеца си. Баща й каза:
— Би ли могла да подържиш бебето така, че да не падне?
Тя кимна и коленичи до мъртвата си майка и братчето си.
Том вдигна лопатата. Беше избрала това място за отдих и беше седяла под клоните на кестена. Нека това да е мястото на вечния й сън, тогава. Преглътна с усилие, за да надвие подтика да се смъкне на земята и да заплаче. Очерта правоъгълник на няколко крачки от дънера, където нямаше да има корени близо до повърхността, и започна да копае.
Откри, че помага. Докато се съсредоточаваше над забиването на лопатата в коравата земя и изхвърлянето на пръстта, останалата част от ума му изтръпваше и можеше да съхрани хладнокръвие. Започна да се редува с Алфред, за да намери и той утеха в монотонното физическо усилие. Копаеха бързо, напрягаха се здраво и въпреки хапещия студ и двамата се запотиха като посред пладне.
В един момент синът му продума:
— Не е ли достатъчно това?
Том осъзна, че стои в дупка, дълбока почти колкото ръста му. Не му се искаше работата да свършва. Кимна с неохота.
— Става.
Измъкна се навън.
Зората бе напъпила, докато копаеше. Марта беше вдигнала бебето, седеше край огъня и го люлееше. Том отиде при Агнес и коленичи. Загърна я плътно с наметалото й, като остави лицето открито и я вдигна. Отиде при гроба и я положи до него. После слезе в дупката.
Вдигна я и леко я положи върху пръстта. Погледа я дълго, коленичил в студения й гроб. Целуна я веднъж по устните, леко. После склопи очите й.
Излезе от гроба.
— Елате тук, деца.
Алфред и Марта, която още държеше бебето на ръце, дойдоха и застанаха от двете му страни. Том ги прегърна. Гледаха в гроба.
— Кажете: „Господ да благослови мама“.
— Господ да благослови мама — повториха двамата.
Марта хлипаше, а в очите на Алфред имаше сълзи. Том преглътна своите.
Пусна децата и вдигна лопатата. Дъщеря му писна, когато хвърли в гроба първата лопата пръст и Алфред прегърна сестра си. Том продължи да зарива. Не можеше да понесе да хвърли пръст на лицето й, затова покри стъпалата й, после краката и тялото, и струпа пръстта на висока купчина, и с всяка лопата тя се изсипваше надолу, докато накрая имаше пръст около шията й, после над устата, която беше целунал, а накрая и лицето й изчезна, за да не го види никога вече.
Бързо напълни гроба.
Когато и това свърши, остана загледан в могилката.
— Сбогом, скъпа — прошепна Том. — Беше добра съпруга и те обичам.
Обърна се с усилие.
Наметалото му все още лежеше на земята, където Агнес бе родила. Долната му половина беше прогизнала от съсирваща се и съхнеща кръв. Той взе ножа и грубо разряза плата на две. Окървавената половина хвърли в огъня.
Марта още носеше бебето.
— Дай ми го — каза Том.
Тя го зяпна със страх в очите. Той загърна голото новородено момченце с чистата половина от наметалото и го положи върху гроба. Бебето заплака.
Том се обърна към децата. Гледаха го изтръпнали.
— Нямаме никакво мляко, за да го опазим живо, затова трябва да го оставим тук с майка му.
— Но той ще умре! — проплака Марта.
— Да. — Том се постара да запази гласа си стегнат. — Каквото и да направим, той ще умре. — Искаше му се бебето да престане да плаче.
Събра вещите им, прибра ги в котлето за готвене и го стегна на гърба си, както правеше Агнес.
— Да вървим.
Марта захлипа. Алфред беше пребледнял. Поеха по пътя в сивотата на хладното утро. По някое време звукът на бебешкия плач заглъхна.
Нямаше да е разумно да останат при гроба, защото децата нямаше да могат да заспят там и едно будуване цяла нощ не би им донесло нищо. Освен това вървенето само щеше да им помогне.
Том закрачи бързо, но мислите му вече бяха освободени и повече не можеше да ги владее. Нямаше какво друго да прави, освен да върви. Нищо нямаше за уреждане, никаква работа за вършене, нищо за подреждане, нищо за гледане, освен сумрачната гора и сенките, пробягващи на светлината на факлите. Понякога си помисляше за Агнес, тръгваше по дирята на някой спомен и се усмихваше на себе си, а после се извръщаше през рамо да й каже какво си е спомнил. Тогава се стъписваше, осъзнавайки, че тя е мъртва и болката го жегваше. Чувстваше се объркан все едно, че се е случило нещо съвсем непонятно, въпреки че беше съвсем обичайно на този свят жена на нейната възраст да почине при раждане и мъж на годините му да остане вдовец. Но усещането за загуба бе като рана. Чувал беше, че хора, на които са отсекли пръстите на краката, не могат да стоят прави, а постоянно падат, докато се научат отново да ходят. Точно така се чувстваше и той. Сякаш част от него беше отсечена и не можеше да привикне с мисълта, че си е отишла завинаги.