— Трябва да обиколим по-надалеч — каза на децата.
Отново ги поведе в кръг, по-далече от огъня, като се провираше между храстите и ниските дървета. Започваше да се чувства объркан, но успя да съсредоточи ума си само над едно: властната нужда да намери детето. Вече не изпитваше никаква скръб, само сляпа и яростна решимост, и ужасното осъзнаване, че всичко това е по негова вина. Газеше през гората и очите му шареха между храсти и трева, спираше на всеки няколко крачки, за да се вслуша за монотонния бебешки плач, който не можеше да се сбърка с нищо. Но щом той и децата затихнеха, гората оставаше безмълвна.
Загуби представа за времето. Непрекъснато разширяващите се обиколки го връщаха периодично на пътя, но в един момент осъзна, че е минало много време, откакто го бяха прекосили. Зачуди се защо не бяха се натъкнали на колибата на лесничея. Смътно си помисли, че може би се е изгубил и вече не обикаля около гроба, а се скита напосоки из леса. Но вече бе все едно, след като продължаваше да търси.
— Татко — подвикна зад него Алфред.
Том го погледна през рамо ядосан, че са го разсеяли. Алфред носеше Марта, която май бе заспала дълбоко и клюмаше на гърба му.
— Какво?
— Може ли да отдъхнем?
Том се поколеба. Не му се искаше да спира, но синът му сякаш всеки миг щеше да рухне.
— Добре — каза той с неохота. — Но не задълго.
Бяха на някакъв склон. В подножието може би имаше поток. Усети, че е ожаднял. Взе Марта от Алфред, сгуши я до гърдите си и заслиза надолу. Както очакваше, намери едно поточе, заледено по краищата и остави дъщеря си на брега. Двамата с Алфред коленичиха и гребнаха с шепи от студената вода.
После Алфред легна до Марта и затвори очи. Том се озърна наоколо. Намираха се на поляна, застлана с окапали листа. Дърветата наоколо бяха ниски здрави дъбове, сплели клоните си като покрив. Мъжът прекоси поляната с мисълта да огледа за бебето зад дърветата, но щом стигна до другия край, краката му се подкосиха, той се подчини на умората и седна.
Вече се беше развиделило, но още се стелеше мъгла и сякаш не бе по-топло, отколкото през нощта. Трепереше неудържимо. Едва сега осъзна, че е обикалял само по долна риза. Зачуди се какво е станало с наметалото му, но не можа да си спомни. Мъглата се сгъсти или пък нещо странно стана със зрението му, защото вече не можеше да види децата в другия край на поляната. Прииска му се да стане и да отиде при тях, но и с краката му нещо не бе наред.
Бледото слънце едва се провря през облака и малко след това ангелът се появи.
Вървеше през поляната от изток, загърната в безцветно вълнено наметало, почти бяло. Без да усеща изненада или любопитство, я погледа как се приближава. Прекрачил бе границата на всякакво удивление или страх. Взираше се в нея с унилия, празен, безизразен поглед, с който беше оглеждал грамадните дънери на околните дъбове. Овалното й лице беше обрамчено с буйна тъмна коса, а наметалото скриваше стъпалата й тъй, че сякаш се плъзгаше над сухите листа. Спря се точно пред него и златните й очи като че се вгледаха в душата му и разбраха болката му. Изглеждаше му позната. Все едно, че беше виждал същия този ангел, изрисуван в някоя от църквите, в които бе стъпвал наскоро. После разтвори наметалото си. Отдолу беше гола. Имаше тялото на земна, около двайсет и пет годишна жена, със светла кожа и розови зърна. Том винаги си беше представял ангелските тела безукорно гладки и без косми, но това не бе такова.
Смъкна се на коляно пред него, както седеше скръстил крака до дъба. Наведе се към лицето му и го целуна по устата. Беше толкова замаян от преживяното, че дори това не го изненада. Избута го леко, докато се излегна на гръб, после разтвори наметалото си и легна отгоре му, а голото й тяло се притисна в него. Усети топлината й през ризата си. След няколко мига спря да трепери.
Тя взе брадатото му лице в шепите си и го целуна отново с жажда, все едно, че пиеше студена вода след дълъг и сух ден. Сетне дланите й пробягаха по ръцете му до китките, после вдигна шепите му към гърдите си и той инстинктивно се вкопчи в тях. Бяха меки и податливи, а зърната й настръхнаха под пръстите му.
Някъде от дълбините на ума му изплува мисълта, че е мъртъв. Раят като че ли не трябваше да изглежда точно така, но му беше все едно. От часове бе изгубил способността си да разсъждава трезво. Малкото му останала рационална мисъл отстъпи пред властта на тялото. Изпъна се нагоре, притисна се в нея и извлече сила от топлината и голотата й. Тя разтвори устни, езикът й се впи в устата му и потърси неговия, а той откликна жадно.