— Как те викат? — запита го Филип, а след кратък смут добави: — Синко.
— Викат ми Джони Осем пенса — отвърна младокът.
Филип слезе и му подаде юздите.
— Е, Джони Осем пенса, можеш да разседлаеш кончето ми.
— Да, отче. — Джони върза юздите за оградата и тръгна нанякъде.
— Къде отиваш?
— Да кажа на братята, че е дошъл непознат.
— Трябва да упражняваш послушание, Джони. Разседлай коня ми. Аз ще кажа на братята, че съм тук.
— Да, отче. — Уплашен, Джони се зае със задачата.
Филип огледа наоколо. По средата на поляната се издигаше дълга постройка, която може би служеше за трапезария. Близо до нея имаше малка кръгла пристройка и от дупка в покрива й се носеше дим. Това трябваше да е магерницата. В манастирите със строг режим се поднасяше ядене само веднъж на ден, на обед. Но тук явно режимът не беше строг и щеше да има лека вечеря след вечернята, малко хляб със сирене или осолена риба, или може би купа ечемичена супа, сготвена с билки. Но щом се приближи към кухнята, надуши безпогрешната овлажняваща устата миризма на печено месо. Спря се намръщен, след което продължи.
Двама монаси и едно момче седяха в средата около огнището. Пред очите на Филип единият подаде делва на другия и той отпи. Момчето въртеше шиш, а на шиша се печеше прасенце.
Вдигнаха изненадано глави, щом Филип пристъпи на светлината. Той взе мълчаливо делвата от монаха и подуши, а после рече:
— Защо пиете вино?
— Защото радва сърцето, страннико — отвърна монахът. — Почерпи се. Пий дълбоко.
Явно не бяха ги предупредили да очакват новия приор. Явно също така не ги беше страх за последствията, ако някой минаващ монах съобщи за поведението им в Кингсбридж. На Филип му се дощя да вземе делвата с вино и да я счупи в главата му, но си пое дъх и заговори смирено:
— Децата на бедните гладуват, за да ни осигурят месо и вино. Това е направено за Божията слава, а не за да радва сърцата ни. Никакво вино повече тази вечер.
Обърна се и понесе делвата.
На излизане чу монаха да казва:
— Ти за кого се мислиш?
Не отвърна. Много скоро щяха да разберат.
Остави делвата на земята пред кухнята и тръгна през поляната към параклиса, като стискаше и отпускаше юмруци, за да овладее гнева си. „Не прибързвай“, казваше си. „Внимателно. Спокойно“.
Поспря за миг в притвора, докато се успокои, после леко открехна голямата дъбова врата и влезе безшумно вътре.
С гръб към него в нестройни редици стояха дванайсетина монаси и няколко послушника. Срещу тях сакристът6 четеше от разтворена книга. Редеше службата набързо, а братята измърморваха небрежно отговорите. На покривката на олтара пращяха три свещи с неравна дължина.
Отзад двама млади монаси водеха разговор, пренебрегнали службата и оживено обсъждаха нещо. Когато Филип се изравни с тях, единият каза нещо смешно, а другият се разсмя на глас, като заглуши ломотенето на четеца. Това бе последната капка и всякакви мисли за предпазлив подход се отвяха от ума му. Филип отвори уста и извика с цяло гърло:
— Замълчи!
Смехът секна. Сакристът спря да чете. В параклиса се възцари тишина и всички се обърнаха и зяпнаха във Филип.
Той се пресегна към монаха, който се бе изсмял и го сграбчи за ухото. Беше някъде на неговата възраст и по-висок, но бе твърде изненадан, за да се възпротиви, когато Филип го дръпна надолу.
— На колене! — изрева му той.
За миг като че ли монахът щеше да се издърпа. Но съзнаваше, че е сгрешил и както Филип очакваше, съпротивата бе потушена от гузната съвест и когато дръпна по-силно ухото му, младият мъж коленичи.
— Останалите също! — заповяда Филип. — На колене!
Всички бяха дали обет за покорство и скандалното безредие, в което явно бяха живели напоследък, не бе достатъчно, за да заличи дългогодишния навик. Половината монаси и всички послушници се смъкнаха на колене.
— Нарушили сте обетите си — заговори той, без да крие презрението си. — Вие сте богохулници, всички до един. — Огледа ги, срещайки погледите им. — Покаянието ви започва от сега.
Коленичиха и останалите, един по един, докато само четецът остана прав. Беше надебелял мъж със сънливи очи, около двайсет години по-възрастен от Филип. Той се приближи до него, заобикаляйки коленичилите монаси.
— Дай ми книгата.
Сакристът го изгледа с непокорство и не отвърна нищо.
Филип се пресегна и леко хвана за единия край дебелия том. Сакристът го стисна по-здраво. Филип се поколеба. Два дни беше обмислял, докато реши да бъде предпазлив и да действа полека, а ето че сега още с прахта от пътя по краката си рискуваше всичко в открит сблъсък с човек, за когото не знаеше нищо.