Свещи запримигваха зад кепенците на внушителните къщи от дърво и камък около площада. Бяха домовете на преуспяващи занаятчии и търговци, чиито слугинчета и чираци разпалваха огньовете, топлеха вода и приготвяха овесена каша. Цветът на небето от черен стана на сив. Градските хора заизлизаха. Загърнати в тежки наметала от груба вълна, те се навеждаха, за да минат под ниските сводове на вратите си и зъзнейки поемаха към реката, за да донесат вода.
Малко след това група младежи — коняри, ратаи и калфи — важно и наперено излязоха на площада. С шамари и ритници разгониха хлапетата от църковния притвор, после се облегнаха на каменните арки, зачесаха се, заплюха по земята и с надута самоувереност заговориха за смъртта от обесване. Ако е късметлия, рече един, вратът му се прекършва още като падне. Бърза смърт, че и безболезнена. Обаче ако не е, виси и почервенява, устата му се отваря и затваря като риба на сухо, и тъй, докато се задуши до смърт. Друг пък каза, че такова умиране можело да се проточи колкото човек да извърви миля, а трети изтъкна, че можело да бъде и по-лошо: той бил видял как един докато издъхне, вратът му станал цяла стъпка дълъг.
Стариците се струпаха от другата страна на пазара, колкото се може по-далеч от младите мъже, които имаха навика да подвикват мръсни обиди на бабите си. Възрастните жени винаги ставаха рано, макар и да нямаха вече бебета и деца, за които да се грижат. Първи помитаха огнищата си и разпалваха огньовете. Признатата им водачка, мускулестата вдовица Брустър, се присъедини към тях, като търкаляше буре с бира толкова леко, колкото дете търкаля обръч. Още преди да отвори капака, се насъбра малка тълпа клиенти с кани и ведра.
Приставът отвори главната порта, за да пропусне селяците, които обитаваха колибите в предградието отвъд крепостната стена. Някои носеха яйца, мляко и прясно масло за продан, други идваха да купят бира или хляб, а някои просто застанаха на пазара и зачакаха бесенето.
От време на време хората надигаха глави като настръхнали врабци и се озъртаха към замъка на хълма над града. Виждаха дима, вдигащ се от кухнята и по някое примигване на факла зад амбразурите на каменната кула. После, по времето когато слънцето трябваше да е почнало да се вдига над плътната облачна пелена, масивните дървени порти на крепостта се отвориха и от там излезе малка група. Шерифът беше най-отпред. Яздеше хубав черен жребец, а зад него волска талига возеше окования пленник. Зад колата яздеха трима мъже и макар лицата им да не можеха да се видят от толкова далече, дрехите им издаваха, че са рицар, свещеник и монах. Процесията свършваше с двама войници.
Всички те бяха присъствали на графския съд, провел се в църквата предния ден. Свещеникът беше заловил крадеца на местопрестъплението. Монахът бе разпознал сребърния потир като манастирска утвар. Рицарят беше господарят на крадеца и го бе уличил като беглец. А шерифът го бе осъдил на смърт.
Докато слизаха бавно по хълма, около бесилото се насъбра останалата част от града. Сред последните дошли бяха най-важните градски особи: касапина, хлебаря, двама кожари, двама ковачи, ножаря и майстора на стрели. Всички водеха и жените си.
Настроението на тълпата бе необичайно. Бесенето обикновено ги радваше. Най-често осъденият биваше крадец, а те мразеха крадците със страстта на хора, заработили имуществото си с пот на челото. Но този тук беше по-различен. Никой не знаеше кой е и откъде е. Не беше откраднал от тях, а от манастир, отдалечен на двайсет мили. И беше откраднал скъпоценен потир, вещ, чиято цена бе толкова голяма, че всъщност щеше да му е невъзможно да я продаде. Съвсем различно бе от кражбата на свински бут, нов нож или добър колан, загубата на които щеше да нарани някого. Не можеха да мразят този човек заради толкова безсмислено престъпление. Докато осъденият минаваше през пазара, се дочуха по някое дюдюкане и подвикване, но оскърбленията бяха някак неискрени и само хлапетата му се подиграваха с повече въодушевление.
Повечето от гражданите не бяха присъствали на съда, понеже дните за съд не бяха празнични, а всички те трябваше да си изкарват поминъка. Ето защо виждаха крадеца за първи път. Беше доста млад, някъде между двайсет и трийсетгодишен, обикновен на ръст и телосложение, обаче външността му бе странна. Кожата му беше бяла като снега по покривите, имаше изпъкнали и изумително зелени очи, а косата му бе с цвета на белен морков. Девиците си помислиха, че е грозен, стариците изпитаха жалост към него, а хлапетата се запревиваха от смях.