— Учили са ни, че е суета да търсим мъченичество.
— А и мисля, че Бог има повече работа за мен тук на земята. Ползвам се с доверие в двора на един могъщ барон и ако остана там и се издигна с упорит труд, бих могъл да направя много за утвърждаване правата на Църквата и властта на закона.
— Има ли някакъв друг начин…?
Франсис го погледна право в очите.
— Точно затова съм тук.
Филип потръпна. Франсис щеше да го помоли да се въвлече в това, разбира се. Нямаше друга причина да му разкрива толкова опасна тайна.
Франсис продължи:
— Аз не мога да издам бунта, но ти можеш.
— Иисус Христос и всички светии да ме пазят! — възкликна Филип.
— Ако заговорът бъде разкрит тук, на юг, никакво подозрение няма да падне върху двора на Глостър. Никой не знае, че съм тук. Никой дори не знае, че си ми брат. Би могъл да измислиш някое правдоподобно обяснение как си се натъкнал на сведението: може да си видял някое събиране на войници или пък някой в двора на граф Бартоломю да ти е разкрил заговора, докато е изповядвал греховете си на свещеник, когото познаваш.
Филип потрепери и придърпа плътно наметалото си. Сякаш внезапно стана много по-студено. Това беше много, много опасно. Ставаше дума за намеса в кралската политика — нещо, което редовно убиваше опитни участници. Голяма глупост щеше да е намесата на външен човек като него.
Ала залогът бе толкова голям. Филип не можеше да стои отстрани и да гледа бунт срещу крал, избран от Църквата, не и след като имаше шанс да го предотврати. А колкото и да беше опасно за него, за Франсис щеше да е самоубийствено да разкрие заговора.
— Какъв е планът на бунтовниците? — попита той.
— Граф Бартоломю в момента се връща към Шайринг. Оттам ще разпрати съобщения до поддръжниците си в цяла южна Англия. Граф Робърт ще пристигне в Глостър ден или два по-късно и ще събере силите си в Западния дял. Накрая Браян Фицконт, който държи замъка Уолингфорд, ще затвори портите му. И цялата югозападна Англия ще принадлежи на бунтовниците без битка.
— Значи почти сме закъснели!
— Не съвсем. Имаме около седмица. Но ще трябва да действаш бързо.
Филип осъзна притеснен, че повече или по-малко е готов да го направи.
— Не знам на кого да кажа. Нормално би било да се отиде при графа, но в този случай той е престъпникът. Шерифът вероятно ще с него. Трябва да помислим за някой, който със сигурност ще е на наша страна.
— Приорът на Кингсбридж?
— Моят приор е стар и уморен. Най-вероятно е да не направи нищо.
— Трябва да има някой.
— Епископът.
Филип всъщност никога не беше говорил с епископа на Кингсбридж, но той със сигурност щеше да го приеме и изслуша. Щеше автоматично да вземе страната на Стивън, защото той бе изборът на Църквата. И бе достатъчно властен, за да предприеме нещо.
— Къде живее епископът? — попита Франсис.
— На един ден и половина път оттук.
— Добре ще е да тръгнеш още днес.
— Да — отвърна Филип с натежало сърце.
Франсис го погледна разкаяно.
— Би ми се искало да беше някой друг.
— И на мен — въздъхна Филип. — И на мен.
Филип събра монасите в малкия параклис и им съобщи, че кралят е мъртъв.
— Трябва да се молим за мирно наследяване и нов крал, който ще обича Църквата повече от покойния Хенри — рече той. Но премълча, че ключът за мирното наследяване по някакъв начин бе попаднал в неговите ръце. Вместо това обясни: — Има други причини, които ме задължават да навестя нашия дом майка в Кингсбридж. Трябва да тръгна веднага.
Помощник-приорът щеше да чете службите, а икономът да ръководи стопанството, но никой от двамата не можеше да се мери с Питър от Уеърхам. Филип се боеше, че ако се забави повече, Питър би могъл да създаде толкова неприятности, че да не остане манастир, докато се върне. Не бе успял да измисли как да държи Питър под юзди, без да накърни самочувствието му, а вече нямаше и време, тъй че се налагаше да вземе най-доброто възможно решение.
— По-рано днес говорихме за лакомията — продължи той след кратко мълчание. — Брат Питър заслужава благодарностите ни за напомнянето, че когато Бог благославя нашето стопанство и ни дава богатство, то не е, за да ставаме дебели и да живеем в охолство, а заради Неговата още по-голяма слава. Част от светия ни дълг е споделяме богатствата си с бедните. Досега пренебрегвахме този свой дълг, най-вече защото тук в леса нямаме никой, с когото да ги споделим. Брат Питър ни напомни, че наш дълг е да излезем навън и да подирим бедните, за да можем да им донесем облекчение.
Монасите бяха изненадани. Бяха си въобразили, че темата за лакомията е приключила. Самият Питър изглеждаше смутен. Радваше се, че отново е станал център на внимание, но се опасяваше от онова, което Филип можеше да крие в ръкава си. И с право.