— Решил съм — продължи Филип, — всяка седмица да даряваме на бедните по едно пени за всеки монах в общността ни. Ако това означава, че всички ще трябва да ядем малко по-малко, ще ни възрадва чаканата ни небесна награда. По-важното е, че трябва да се погрижим парите ни да се изразходват добре. Дадеш ли пени на някой беден мъж, за да купи хляб за семейството си, той може веднага да иде в пивницата и да се напие, а после да се върне у дома и да набие жена си, поради което за нея би било по-добре без нашето милосърдие. По-добре да му дадем хляба; още по-добре е да дадем хляба на децата му. Раздаването на милостиня е свята задача, която трябва да се върши с толкова грижовност, колкото лекуването на болните и образоването на младите. По тази причина много монашески домове си назначават алмонер, служител по раздаването на милостиня. И ние ще направим същото.
Филип ги огледа мълчаливо. Всички бяха напрегнати и заинтригувани. Питър изглеждаше доволен, явно решил, че това е победа за него. Никой не предполагаше какво предстои.
— Работата на алмонера е тежка. Той ще трябва да ходи до най-близките градове и села, най-често до Уинчестър. Там ще обикаля между най-окаяните, мръсни, грозни и озлобени клетници, защото такива са бедните хора. Той трябва да се моли за тях, когато богохулстват, да ги навестява, когато са болни и да им прощава, когато се опитват да го измамят и окрадат. Ще му трябва сила, смирение и безкрайно търпение. Ще му липсва уюта на тази обител, защото ще е навън повече, отколкото е сред нас.
Отново ги огледа. Сега всички бяха нащрек, защото никой не искаше тази работа. Накрая погледът му се спря на Питър от Уеърхам. Питър разбра какво предстои и лицето му помръкна.
— Питър бе този, който привлече вниманието ни към недостатъците ни в тези дела — бавно изрече Филип. — Ето защо реших Питър да е удостоеният с честта да бъде нашият алмонер. — После се усмихна. — Можеш да започнеш от днес.
Лицето на Питър бе като буреносен облак.
„Ще те няма достатъчно дълго оттук, за да създаваш неприятности“, помисли си Филип. „А близостта със злите въшливи бедняци по вмирисаните улички на Уинчестър ще посмири малко негодуванието ти към безметежния живот“.
Но Питър чисто и просто бе видял в това наказание, и го гледаше с такава омраза, че Филип неволно потрепера.
Откъсна погледа си от него и огледа другите.
— След смъртта на един крал винаги има опасност и несигурност — каза им. — Молете се за мен, докато ме няма.
II
По обед на втория ден от пътуването си, приор Филип бе на няколко мили от епископския палат. Беше мислил за версия, която да обясни как е научил за подготвяния бунт. Но епископът можеше да не повярва на разказа му. Или ако повярваше, можеше да настоява за доказателство. Още по-лошото — и тази възможност хрумна на Филип едва след като се разделиха с Франсис — допустимо беше, макар и малко вероятно, епископът да е един от заговорниците и да подкрепя бунта. Можеше да е близък с графа на Шайринг. Не беше необичайно някои епископи да поставят личните си интереси над тези на Църквата.
Епископът можеше да го подложи на изтезание, за да разкрие източника на сведението. Нямаше право, разбира се, но нямаше право и да заговорничи против краля. Филип си припомни инструментите за изтезания, изписани в стенописи за ада. Такива рисунки черпеха вдъхновение от ставащото в тъмниците на барони и епископи. Не се чувстваше достатъчно силен за мъченическа смърт.
Когато доближи група спешени пътници, първият му подтик бе да дръпне юздите и да не ги подминава, защото бе сам, а се срещаха много скитници, на които нямаше да им мигне окото да ограбят монах. После видя, че двама от пътуващите са деца, а едната — жена. Семейство на път обикновено не беше опасно. Сръга коня напред, за да ги настигне.
Щом се приближи, успя да ги огледа по-ясно. Бяха висок мъж, дребна жена, младеж на ръст почти колкото мъжа и две деца. Видимо бяха бедни: не носеха никакви вързопи с вещи и бяха облечени в дрипи. Мъжът изглеждаше здравеняк, но измършавял, все едно, че умираше от продължителна болест или просто гладуваше. Той погледна предпазливо към Филип, придърпа децата към себе си и им промърмори нещо. Филип отначало бе предположил, че е на около петдесет, но сега видя, че е трийсет и няколко годишен, макар лицето му да беше набръчкано от грижи.
— Ей! Здрасти, монахо! — подвикна жената.
Филип я изгледа накриво. Беше необичайно жена да заговаря преди мъжа си, а макар монах да не беше съвсем невежливо обръщение, много по уважително щеше да е брате или отче. Жената беше с около десет години по-млада от мъжа и имаше хлътнали очи с необичаен светлозлатист цвят, които й придаваше доста смущаващ вид. „Тази жена е опасна“, помисли си Филип.