— Добър ден, отче — каза мъжът като в извинение за грубостта на жена си.
— Бог да те благослови — отвърна Филип и забави кобилата си. — Кой си ти?
— Том, майстор строител. Търся работа.
— И не намираш никаква, май.
— Самата истина.
Филип кимна. Беше обичайна история. Строителите обикновено се скитаха в търсене на работа и понякога не я намираха, било заради лош късмет, или защото малцина строяха. Такива хора често се възползваха от гостоприемството на манастирите. Ако се връщаха от работа, даваха щедри дарения на тръгване, макар че ако бяха дълго време на пътя, можеше да нямат нищо за предлагане. Предоставянето на еднакво топло гостоприемство и в двата случая, често подлагаше на изпитание монашеското милосърдие.
Този строител явно беше от безпаричните, въпреки че жена му изглеждаше съвсем добре.
— Е — каза Филип, — имам храна в дисагите си и е време за обед, а милосърдието е свято задължение. Тъй че ако ти и семейството ти похапнете с мен, ще бъда възнаграден в небесата, а също тъй ще си имам и компания за обяд.
— Много мило от ваша страна — отвърна Том и погледна жена си. Тя съвсем леко сви рамене и кимна сдържано. Мъжът почти веднага добави: — Ще приемем милостта ви и благодарим.
— Благодарете на Господа, не на мен — каза по навик Филип.
— Благодарим на селяните, чиито десятък е осигурил храната — подхвърли жената.
„Рязка е“, помисли си Филип. Но си замълча.
Спряха край малка поляна, на която кончето на Филип можеше да попасе от излинялата зимна трева. Филип тайно се радваше на повода да отложи пристигането си в палата на епископа и да забави опасния разговор с него. Строителят каза, че също се е запътил към епископския палат. Надявал се, че епископът може да иска да направи ремонт или дори разширение. Докато си говореха, Филип огледа крадешком семейството му. Жената изглеждаше твърде млада, за да е майка на по-голямото момче. Беше като юнец, силен, непохватен и малко глуповат на вид. Другото момче бе малко и изглеждаше странно, с червена като морков коса, снежнобяла кожа и блестящи светло сини очи; и имаше навика да се вторачва напрегнато в нещата, с едно разсеяно изражение, което му напомни за бедния Джони Осем пенса, само дето, за разлика от Джони, това момче отвръщаше с някак много възрастен, разбиращ поглед, щом срещнеше очите му. По свой начин бе точно толкова смущаващ, колкото и майка си, прецени Филип. Третото дете беше момиче, около шестгодишно. Тя току проплакваше, а баща й все я поглеждаше със загриженост и от време на време я потупваше утешително по рамото. Явно много я обичаше. Веднъж докосна с ръка и жена си, и Филип забеляза припламналата страст, когато погледите им се срещнаха.
Жената прати децата да подирят широки листа за покривка, докато Филип отваряше дисагите си.
— Къде ви е манастира, отче? — попита Том.
— В гората, на един ден път оттук, на запад. — Жената го погледна рязко, а Том повдигна изненадано вежди. — Знаете ли го?
Незнайно защо, Том сякаш се смути.
— Трябва да сме минали покрай него на път от Солсбъри — отвърна той.
— О да, би трябвало, но е отдалечен от главния път, тъй че няма да го видите, освен ако знаете къде е и тръгнете да го потърсите.
— Аха. Разбирам — рече Том, но умът му изглежда беше залисан с друго.
На Филип изведнъж му хрумна нещо.
— Кажете ми… да сте срещали някаква жена на пътя? Вероятно много млада, сама и, хм, с дете?
— Не — рече Том. Тонът му прозвуча небрежно, но Филип имаше чувството, че е силно заинтригуван. — Защо питате?
Филип се усмихна.
— Ще ти кажа. Вчера рано заранта в гората бе намерено бебе и го донесоха в моя манастир. Момче е и не мисля, че е на повече от един ден. Трябва да е било родено същата нощ. Тъй че майката трябва да е била наоколо по същото време като вас.
— Не сме виждали никого — повтори Том. — Какво направихте с бебето?
— Нахранихме го с козе мляко. Май му хареса.
Двамата го гледаха напрегнато. Историята щеше да трогне всяко сърце, помисли си Филип. След малко Том рече:
— И сега търсите майката ли?
— О, не. Попитах между другото. Ако я срещна, бих й върнал бебето, разбира се. Но е ясно, че не го иска и ще се постарае да не бъде намерена.
— Тогава какво ще стане с бебето?
— Ще го отгледаме в манастира. Ще бъде Божие дете. Така бях отгледан и аз, както и брат ми. Родителите ни бяха отнети докато бяхме малки, а след това абатът ни беше баща, а монасите — семейството ни. Хранеха ни, бяхме на топло и научихме четмото.