Не беше епископът.
От стола до вратата стана един стюард и се обърна към Филип.
— Добър ден, отче. Кого искате да видите?
В същото време една изтегната до огъня хрътка вдигна глава и изръмжа. Мъжът в черното бързо вдигна очи, видя Филип и моментално спря разговора, като вдигна ръка.
— Какво има? — попита той рязко.
— Добър ви ден — вежливо поздрави Филип. — Дошъл съм да видя епископа.
— Той не е тук — отвърна небрежно свещеникът.
Сърцето на Филип се сви. Беше се боял от разговора и съпътстващите го опасности, но сега се почувства в безизходица. Какво щеше да прави с ужасната си тайна? Обърна се към свещеника.
— Кога очаквате да се върне?
— Не знам. Каква работа имате с него?
Тонът му беше малко груб и го уязви.
— По Божии дела го търся — каза рязко Филип. — Вие кой сте?
Свещеникът вдигна вежди изненадан, че го предизвикват, а останалите изведнъж затихнаха в очакване на взрив. Но след кратко мълчание той отвърна съвсем кротко.
— Неговият архидякон. Името ми е Уейлрън Бигод7
Добро име за свещеник, каза си Филип.
— Аз съм Филип. Приорът на „Свети Джон в леса“. Скит е към приората Кингсбридж.
— Чувал съм за вас — рече Уейлрън. — Вие сте Филип от Гуинед.
Филип се изненада. Не можеше да си представи защо един архидякон ще знае името на толкова низшестоящ като него. Но рангът му, колкото и скромен да бе, се оказа достатъчен, за да промени отношението на Уейлрън. Раздразнението се махна от лицето на архидякона.
— Елате край огъня — прикани го той. — Ще пийнете ли малко греяно вино да ви стопли кръвта? — Махна на един слуга, който седеше на пейка до стената и опърпаният мъж скочи да изпълни поръката му.
Филип се доближи до огъня. Уейлрън каза с тих глас нещо на другите и те наставаха и започнаха да си тръгват. Монахът седна и поднесе ръцете си над пламъците, за да ги сгрее, докато Бигод придружи гостите си до вратата. Зачуди се какво ли бяха обсъждали и защо архидяконът не закри събирането с молитва.
Дрипавият слуга му подаде дървена купа. Той отпи бавно от горещото вино с подправки и заобмисля следващия си ход. Щом епископът го нямаше, към кого можеше да се обърне? Помисли дали да не иде при граф Бартоломю и просто да го склони да се откаже от бунта си. Идеята беше нелепа: графът щеше да го затвори в тъмница и да хвърли ключа. С това оставаше шерифът, който формално беше представител на кралската власт в графството. Но нямаше как да се разбере чия страна можеше да е избрал шерифът, след като все още имаше съмнение кой щеше да стане крал. Все пак бих могъл просто да поема този риск, в края на краищата, помисли си Филип. Копнееше да се върне към простичкия живот в манастира, където единствената му неприятност представляваше Питър от Уеърхам.
Гостите напуснаха и вратата се затвори с шума от конете в двора. Уейлрън се върна при камината и издърпа един голям стол.
Филип се беше улисал над проблема си и не му се искаше да поведе разговор с архидякона, но се почувства задължен да прояви учтивост.
— Надявам се, че не прекъснах събирането ви — каза той.
— Моля ви. Беше му време да приключи — отвърна Уейлрън. — Тези неща винаги продължават по-дълго, отколкото е нужно. Обсъждахме подновяването на наемните договори за епархийските земи. Нещо, което може да се реши много бързо, стига хората да са по-решителни. — Махна с костеливата си ръка, с пренебрежение към всякакви епархийски земи и наемателите им. — Е, чувам, че сте свършил добра работа в онзи ваш малък скит в гората.
— Изненадан съм, че знаете за това — отвърна Филип.
— Епископът официално е абат на Кингсбридж, тъй че е длъжен да проявява интерес.
Или си има добре осведомен архидякон, помисли си Филип.
— Ами, Бог ни благослови.
— Несъмнено.
Говореха на нормански френски, езика, който бяха използвали Уейлрън и гостите му, езика на властта. Но нещо в акцента на Уейлрън бе малко странно и след няколко мига Филип осъзна, че говореше с интонацията на човек, отгледан в англоезична среда. Това означаваше, че не е нормански аристократ, а местен, издигнал се със собствени усилия — като самия него.