Филип коленичи пред олтара и постоя там за миг със съзнанието, че това праведно възмущение не беше уместното състояние за ума на един богомолец. След като се поуспокои малко, стана и продължи напред.
Източното рамо на църквата, там, където бе олтарът, беше разделено на две. Най-близо до пресечната точка се намираше хорът, с дървени скамейки, на които седяха и стояха монасите по време на службите. Зад хора бе светилището, приютяващо гробницата на светеца. Филип понечи да мине зад олтара с намерението да се настани при хористите. И в този момент се спря изненадан пред един ковчег.
Никой не беше му казал, че е починал монах. Но беше говорил, разбира се, само с трима души: Пол, който беше стар и малко завеян, и двамата ратаи в конюшнята, на които не беше дал възможност да поведат разговор. Приближи се до ковчега, за да види кой се е споминал. Надникна вътре и сърцето му подскочи.
Беше приор Джеймс.
Зяпна стъписан. Вече всичко се бе променило. Щеше да има нов приор, нова надежда…
Не беше редно такова ликуване при кончината на почитан брат, каквито и да са били прегрешенията му. Филип се овладя и лицето му се стегна в изражение на скръб. Огледа покойника. Приорът беше гърбав мъж с побеляла коса и изтъняло лице. Сега вечно изнуреното му изражение бе изчезнало и вместо да изглежда унил и отчаян, чертите му изразяваха умиротворение. Щом Филип коленичи до носилото и зашепна молитва, се зачуди дали някоя голяма беда бе натежала на сърцето на стария мъж в последните години от живота му: неизповядан грях, скръб по жена или неправда, сторена на невинен човек. Каквото и да беше, нямаше вече да разкрие стореното чак до Съдния ден.
Въпреки решимостта си, Филип не можа да възпре ума си да се обърне към бъдещето. Приор Джеймс, нерешителен, притеснен и безгръбначен, бе докоснал манастира с мъртва ръка. Вече щеше да има някой нов, някой, който да дисциплинира ленивите слуги, да ремонтира срутващата се църква и да впрегне огромното богатство от недвижими имоти, като превърне завинаги приората в могъща сила. Беше твърде възбуден, за да може да стои смирено. Стана от ковчега, закрачи с подновена лекота към хора и зае място в последния ред на скамейките.
Службата се водеше от сакриста, Андрю от Йорк, сприхав червендалест мъж, който вечно изглеждаше на ръба на сърдечния удар. Беше един от обедиентарите, старшите служители на манастира. Сферата на отговорностите му включваше всичко свято: службите, книгите, свещените реликви, одеждите и украсите, но най-вече самата църковна сграда. Под неговите заповеди се трудеха канторът, който се грижеше за музиката и ковчежникът, който отговаряше за златните и сребърни свещници, потирите и останалата църковна утвар. Никой друг нямаше власт над сакриста, освен приора и помощник-приора Ремигий, който беше голям приятел на Андрю.
Андрю водеше службата с обичайния си тон на едва сдържан гняв. Мислите на Филип бяха объркани, тъй че мина известно време докато забележи, че литургията не протича по подобаващ начин. Група млади монаси вдигаха шум, говореха и се смееха. Филип видя, че се забавляваха със стария учител на послушниците, който беше заспал в стола си. Младите монаси — повечето от които доскоро бяха послушници под наставничеството му и навярно все още помнеха жиленето на пръчката му — хвърляха топчици пръст по него. Всеки път, щом някоя удареше лицето му, той трепваше и се размърдваше, но не се събуждаше. Филип се озърна за циркуитора — монаха, който следеше за дисциплината. Намираше се в другия край на хора, увлечен в разговор с друг брат, без да обръща внимание на службата или на поведението на младите.