Погледа още малко. Не можеше да търпи подобно нещо и в най-доброто си разположение на духа. Един от монасите изглежда беше водачът на групата, хубав на вид около двайсет и една годишен младок с дяволита усмивка. Филип видя как топна върха на ножа си за хранене във върха на горяща свещ и след това метна стопената мазнина към плешивото теме на учителя на послушниците. Щом горещата лой капна на черепа му, старият монах се събуди с охкане, а младите се запревиваха от смях.
С въздишка Филип стана от мястото си. Приближи се отзад до младока, хвана го за ухото и безцеремонно го издърпа от хора в южния неф. Андрю вдигна глава от требника и ги изгледа намръщено, докато излизаха. Изобщо не беше забелязал суматохата.
Когато се отдалечиха достатъчно, за да не ги слушат другите монаси, Филип спря, пусна ухото на младежа и запита:
— Името?
— Уилям Бовис.
— И що за дявол те облада по време на светата литургия?
Уилям гледаше намусено.
— Отегчих се от службата.
Монаси, които се оплакваха от съдбата си, никога не получаваха съчувствие от Филип.
— Отегчен? — повиши той глас. — Какво си правил днес?
Уилям отвърна предизвикателно:
— Полунощница с възхвалите посред нощ, преди закуска — утренята, после третия час, после четене на Светото писание, учене, и сега Божествената литургия.
— Какво си ял?
— Закуска.
— И очакваш да получиш вечеря.
— Да.
— Повечето хора на твоята възраст кършат гръб на полето от сутрин до здрач, за да получат закуската и вечерята си — и въпреки това дават къшей от хляба си на теб! Знаеш ли защо правят това?
— Да — смотолеви Уилям, като пристъпяше от крак на крак, забил поглед в земята.
— Кажи.
— Правят го, защото искат монасите да пеем службите заради тях.
— Точно така. Отрудените селяни ти дават хляб, месо и градено от камък спално помещение с огън зиме — а ти си толкова отегчен, че не можеш да стоиш мирно по време на литургията заради тях!
— Съжалявам, брате.
Филип го погледа мълчаливо. Нямаше голяма вина в него. Истинската вина бе на хората с по-висш сан, които позволяваха да има лудории в църквата. Заговори му кротко:
— Ако службите те отегчават, защо стана монах?
— Бях петият син на баща си.
Филип кимна.
— И несъмнено той е дал някаква земя на приората при условие, че те вземат?
— Да… ферма.
Беше обичайна история. Баща, на когото са се народили много синове, даваше един на Господа, а за да е сигурен, че Бог няма да отхвърли дара му, подаряваше и парче от имота си, достатъчно, за да поддържа сина си в монашеска бедност. По този начин хора, които нямаха призвание, ставаха непослушни монаси.
— Ако те преместят — каза Филип, — да речем в друга обител или в моя малък скит „Свети Джон в леса“, където има много работа за вършене на открито и много по-малко време се прекарва в богослужение — смяташ ли, че това би ти помогнало да участваш в службите с подобаваща благочестивост?
Лицето на Уилям грейна.
— Да, брате. Мисля, че да!
— Така си и помислих. Ще видя какво мога да направя. Но не бързай да се радваш — може да се наложи да почакаш докато имаме нов приор, когото да помолим да те премести.
— Благодаря ви все пак!
Службата свърши и монасите започнаха да напускат църквата в процесия. Филип опря пръст на устните си, за да прекрати разговора. След като братята се изнизаха през южното крило, Филип и Уилям се вляха в колоната и излязоха в четириъгълната сводеста галерия, прикрепена към южната страна на кораба. Там процесията се разпръсна. Филип зави към кухнята, но пътят ме бе преграден от сакриста, заел нападателна поза пред него, разкрачен и с ръце на кръста.
— Брат Филип.
— Брат Андрю — отвърна той почтително и си помисли: „Какво го е прихванало този път?“
— Какво искахте да покажете с това смущаване на Божествената литургия?
Филип се слиса.
— Смутил съм службата? — възкликна той невярващо. — Младежът се държеше непорядъчно. Той…
— Напълно съм в състояние да се справя с непорядъчно държание по време на моите служби! — повиши глас Андрю. Около тях разотиващите се монаси се спряха, за да чуят какво си говорят.