Пред конюшнята имаше купчина мръсна слама, забеляза Филип. Ратаите бяха изпълнили нареждането му и бяха изхвърлили мръсотията от яслите. Мина през портата и тръгна през селото към моста.
„Дали не беше нахално от моя страна, че скастрих младия Уилям Бовис?“ — запита се той, докато вървеше между съборетините. В крайна сметка реши, че не беше. Всъщност, грешно щеше да е, ако пренебрегнеше такова нарушение по време на службата.
Стигна моста и надникна в малкия навес на Пол.
— Стопли си краката върху това — каза му, като подаде увития в кожата горещ камък. — Като поизстине малко, развий кожата и си сложи стъпалата направо на него. Би трябвало да си запази топлината до среднощ.
Брат Пол го погледна с трогателна благодарност. Бързо смъкна сандалите си и постави стъпалата си на вързопа.
— Вече усещам, че болката понамалява.
— Ако го върнеш на огъня в кухнята нощес, до заранта пак ще е топъл.
— Брат Милий ще даде ли? — попита Пол притеснено.
— Гарантирам.
— Много си добър към мен, брат Филип.
— Нищо не е. — Филип си тръгна, преди да са го смутили благодарностите на Пол. Беше само един горещ камък.
Върна се в приората. Отиде в галерията и уми ръцете си в басейна на южния портик, а после влезе в трапезарията. Един от монасите четеше на глас от аналоя. По канон храненето трябваше да протича в пълна тишина, ако се изключи четенето, но шумът от обядващите над четирийсет монаси приличаше на постоянно бръмчене, а се чуваше и твърде много шепот, въпреки правилото. Филип се шмугна на едно празно място край една от дългите маси. Монахът до него се хранеше с огромна охота. Улови погледа му и промърмори:
— Прясна риба днес.
Филип кимна. Беше я видял в кухнята. Стомахът му изръмжа.
— Чуваме, че имате прясна риба всеки ден в скита ви в гората — рече монахът, с нескрита завист в гласа.
Филип поклати глава и прошепна:
— Имаме пилешко през ден.
Монахът го погледна с още по-голяма завист.
— Солена риба тук, шест пъти седмично.
Един слуга постави пред Филип хлебна копанка, върху която имаше риба, ухаеща щедро на билките на брат Милий. Устата на монаха се овлажни. Тъкмо се канеше да нападне рибата с ножа си за хранене, когато някакъв брат в другия край на масата стана и посочи към него. Беше циркуиторът, отговорникът за дисциплината. „Сега пък какво?“ — помисли си Филип.
Циркуиторът разполагаше с правото да нарушава мълчанието и се възползва:
— Брат Филип!
Всички спряха да се хранят и помещението утихна.
Филип задържа ръката си с ножа над рибата и вдигна питащо очи.
— Правилото е: без ядене за закъснелите.
Въздъхна. Днес май нищо не можеше да направи както трябва. Прибра ножа си, върна копанката и рибата на слугата и сведе глава да изслуша четенето.
След обяда Филип отиде до склада под кухнята, за да поговори с Кътбърт Белоглавия, манастирския иконом. Приземното помещение бе голямо и тъмно, с ниски дебели колони и малки прозорчета. Въздухът вътре бе сух и изпълнен с миризмите на провизии: хмел и мед, ябълки и сушени билки, сирене и оцет. Брат Кътбърт обикновено можеше да бъде намерен тук, защото работата не му оставяше много време за службите, което напълно устройваше предразположенията му: беше умен, земен човек без особен интерес към духовния живот. Икономът бе материалната противоположност на сакриста: Кътбърт трябваше да осигурява всички практически нужди на монасите, да събира реколтата от манастирските стопанства и житници, и да ходи на пазар, за да купува онова, което монасите и слугите им не можеха да си осигурят сами. Работата изискваше грижливо обмисляне и пресмятане. Кътбърт не я вършеше сам: Милий магерникът отговаряше за приготвянето на храната, а имаше и домакин, който се грижеше за монашеското облекло. И двамата се подчиняваха на брата, а имаше и още трима служители, които формално му бяха подчинени, но с известна степен на независимост: хоспитарият — отговорникът за гостите, инфирмарият, който се грижеше за старите и болни монаси в отделна сграда, и алмонерът. Дори с всички тези хора, които изпълняваха заповедите му, задачата на Кътбърт беше тежка. При все това той пазеше всичко в главата си, като казваше, че е срамно да се хаби пергамент и мастило. Филип подозираше, че така и не беше научил добре четмото и писмото. Косата на Кътбърт бе побеляла още на младини, откъдето идеше и прякорът му Белоглавия, но вече беше над шейсет и единствените косми, които му бяха останали, растяха на гъсти туфи от ушите и ноздрите му, сякаш за да компенсират плешивината му. Тъй като самият Филип бе иконом в първия си манастир, разбираше проблемите на брата и съчувстваше на недоволните му мърморения. На свой ред Кътбърт обичаше Филип и сега, понеже знаеше, че е пропуснал обеда, извади няколко круши от едно буре. Бяха позасъхнали, но още вкусни и Филип ги изяде с благодарност, докато Кътбърт се оплакваше за манастирските средства.