— Знам. — Кътбърт изправи рамене и го погледна в очите. — Докато размисляш, моля не забравяй това: прекалената гордост е познат грях, но човек може също тъй лесно да осуети Божията воля с прекомерна скромност.
Филип кимна.
— Ще го запомня. Благодаря ти.
Напусна склада и забърза към църковния двор. Умът му беше в смут, когато се присъедини към останалите монаси и влезе в храма. Осъзна, че вероятността да стане приор на Кингсбридж го възбужда силно. Години наред се беше ядосвал заради безобразния начин, по който се ръководеше приората, а сега имаше възможност сам да поправи нещата. Но изведнъж изпита несигурност доколко би могъл да се справи. Не идеше реч просто да види какво трябва да бъде сторено и да се разпореди да го извършат. Трябваше хора да се убеждават, имот да се управлява, пари да се намерят. Беше работа за някоя мъдра глава. Отговорността щеше да е тежка.
Както винаги църквата го успокои. След непристойното си поведение сутринта, монасите бяха смълчани и сериозни. Докато слушаше познатите фрази на службата и мълвеше отговорите, както беше правил толкова много години, се почувства способен отново да мисли ясно.
„Искам ли да бъда приор на Кингсбридж?“ — запита се той и отговорът дойде веднага: „Да! Да поема в ръцете си този рушащ се храм, да го ремонтирам, пребоядисам и да го изпълня с песента на сто монаси и с гласовете на хиляда набожни поклонници, които мълвят «Отче наш».“ Само заради това искаше работата. После идваше ред на манастирското имущество. Трябваше да бъде преподредено, съживено, заздравено и да стане отново доходно. Искаше да види множество малки момчета, които се учат на четмо и писмо в някой ъгъл на църковния двор. Искаше къщата за гости да е изпълнена със светлина и топлина, тъй че барони и епископи да идват да я навестяват и да даряват с ценни дарове приората на тръгване. Искаше да има заделено помещение за библиотека, пълно с книги за мъдрост и красота. Да, искаше да бъде приор на Кингсбридж.
„Има ли някакви други причини? Когато си се представям като приор, докато правя тези подобрения заради Божията прослава, има ли някаква гордост в сърцето ми?“
О, да.
Не можеше да се самозалъгва в хладната и свята атмосфера на храма. Целта му беше Божията прослава, но и прославата филипова го блазнеше. Харесваше му мисълта да раздава заповеди, които никой не може да отмени. Виждаше се как взима решения, раздава правосъдие, съветва и окуражава, налага наказания и опрощава, също както се виждаше годен за всичко това. Представяше си как хората казват: „Филип от Гуинед преустрои това място. Беше в упадък докато той го пое, а вижте как изглежда сега!“
„Но аз все пак ще съм добър“, мислеше си. „Господ ми е дал ум, с който да управлявам имот и способност да водя хора. Доказал съм го, като иконом в Гуинед и като приор на «Свети Джон в леса». И когато ръководя едно място, монасите са щастливи. В моя приорат старците не премръзват, а младите не се разочароват от Божието служителство заради липсата на работа. Грижа се за хората“.
От друга страна, Гуинед, както и „Свети Джон в леса“ бяха лесни за управление в сравнение с приората Кингсбридж. Обителта в Гуинед винаги бе ръководена добре. Горският скит беше изпаднал в беда, когато той го пое, но беше малък и не носеше проблеми. Преустройването на Кингсбридж беше предизвикателство за цял живот. Можеше да му отнеме седмици само докато разбере какви са имотите му — колко земя има и къде е, да научи какво има на земята — гори, пасища или житни ниви. Да установи контрол над пръснатите имоти, да разбере кое не е както трябва и да го изправи, да сплете частите в едно процъфтяващо цяло — всичко това щеше да отнеме години. Единственото, което Филип бе сторил в горския скит, бе да накара около дузина млади мъже да работят усилно на полето и да се молят тържествено в църквата.
„Добре“, призна си той. „Мотивите ми са опетнени, а способностите ми — под съмнение. Може би трябва да откажа да се явя на избор. Поне бих могъл със сигурност да избегна греха на гордостта“. Но какво беше казал Кътбърт? „Човек би могъл също тъй лесно да осуети Божията воля с прекомерна скромност.“
„Какво иска Бог?“ — запита се той накрая. — „Иска ли Ремигий? Способностите на Ремигий са по-малки от моите, а мотивите му навярно са не по-чисти. Има ли друг кандидат? Не засега. Докато Бог разкрие трета възможност, трябва да приемем, че изборът е между мен и Ремигий. Ясно е, че Ремигий ще да ръководи манастира тъй, както го е правил и докато приор Джеймс беше болен. Това означава, че ще е небрежен и нехаен, ще позволи упадъкът му да продължава. А аз? Изпълнен съм с горделивост и дарбите ми са недоказани… но ще се опитам да реформирам манастира и ако Бог ми даде сила, ще успея.“