„Добре, тогава“ — рече той на Господа, щом службата свърши. — „Добре. Ще приема предложението и ще се боря с цялата сила, която имам, за да спечеля избора. А ако не ме искаш по някаква причина, която Си предпочел да не ми разкриваш, добре, ще трябва просто да ме спреш така, както можеш“.
Макар да бе преживял двайсет и две години в манастири, Филип винаги беше служил под наставничеството на дълголетни приори, тъй че изборът му беше непознат. Това бе уникално събитие в монашеския живот, защото с даването на гласовете си братята не бяха длъжни да съблюдават послушание — изведнъж всички се оказваха равни.
Някога, стига легендите да казваха истината, монасите били равни във всичко. Група мъже ще решат да обърнат гръб на света на плътската страст и да си съградят свята обител сред дивата пустош, където да могат да живеят в богослужение и себеотричане. Ще се заемат с парче гола земя, ще разчистят леса и ще пресушат блатото, ще изорат пръстта и ще вдигнат заедно храма си. В онези дни те наистина били като братя. Приорът, както самата титла намекваше, бил само първият между равните. Заклевали се в послушание към Правилото на Свети Бенедикт, а не към висши монаси. Но единственото, останало днес от онази примитивна демокрация, бе изборът на приора и абата.
Някои от монасите се чувстваха неловко с дадената им власт. Искаха да им се каже как да гласуват или предлагаха решението да се предостави на група от старши монаси. Други злоупотребяваха с привилегията и ставаха нагли или искаха услуги в замяна на поддръжката си. Повечето просто се притесняваха дали ще вземат правилното решение.
Същия следобед в двора на храма Филип разговаря с повечето от братята, поединично или на малки групи, и откровено им каза, че иска поста и че чувства, че може да върши работата по-добре от Ремигий, въпреки младостта си. Отговори на въпросите им, повечето от които бяха за порционите храна и пиене. Завършваше всеки разговор с думите: „Ако всеки от нас направи избора си разсъдливо и искрено, Бог несъмнено ще благослови стореното.“ Беше благоразумно да го каже, а и го вярваше освен това.
— Ние печелим — рече на другата сутрин Милий магерника, докато двамата с Филип закусваха с клисавия черен хляб и малко бира, а кухненските ратаи наклаждаха огньовете.
Филип отхапа залък от коравия хляб и отпи глътка бира, за да го смекчи. Милий беше умен и пламенен младеж, протеже на Кътбърт и почитател на Филип. Имаше черна права коса и малко лице с изрядни правилни черти. Като Кътбърт, и той се радваше да служи на Бога по практичен начин и пропускаше повечето служби. Филип не споделяше оптимизма му.
— Как стигна до това заключение? — попита той скептично.
— Всички на страната на Кътбърт подкрепят теб — домакина, инфирмария, наставника на послушниците, аз самият — защото знаем, че си добър грижовник, а осигуряването на провизии е най-големият проблем при сегашното управление. Много от обикновените монаси ще гласуват за теб по подобна причина: смятат, че по-добре ще ръководиш манастирското богатство, а това ще доведе до повече удобство и по-добра храна.
Филип се намръщи.
— Не бих искал да подведа никого. Приоритетът ми ще е да ремонтирам църквата и да подобря службите. Храната е следващата грижа.
— Точно така, и те го знаят — отвърна малко припряно Милий. — Точно затова отговорникът за гостите и един-двама други все пак ще гласуват за Ремигий — предпочитат хлабав режим и кротък живот. Всички останали, които го подкрепят, са негови приятели, дето очакват специални привилегии, ако той е на власт — сакриста, циркуитора, ковчежника и прочие. Канторът е приятел на сакриста, но мисля, че може да бъде спечелен на наша страна, особено ако обещаеш да назначиш библиотекар.
Филип кимна. Канторът отговаряше за музиката и чувстваше, че не би трябвало да се грижи за книгите свръх другите си задължения.
— Идеята бездруго е добра. Трябва ни библиотекар, който да изгради колекцията ни от книги.
Милий стана от столчето си и започна да точи един кухненски нож. Кипеше от енергия и трябваше да върши нещо с ръцете си, реши Филип.
— Има четирийсет и четири монаси с право на глас — засмята той на глас. Бяха четирийсет и пет, разбира се, но един беше умрял. — По мои сметки осемнайсет са за нас, а десет са с Ремигий, с което остават шестнайсет колебаещи се. Трябват ни двайсет и три за мнозинство. Това означава, че трябва да спечелим поне петима колебливи.