— Като го казваш така, изглежда лесно — рече Филип. — Колко време ни остава?
— Трудно е да се каже. Изборът го свикват братята, но ако го направим много рано, епископът може да откаже да потвърди избраника. А ако много се забавим, може да ни заповяда да го свикаме. Също тъй има правото да посочи кандидат. В момента вероятно дори не е чул, че старият приор е умрял.
— Може да мине много време, значи.
— Да. А веднага щом се убедим, че имаме мнозинство, трябва да се върнеш в скита си и да не се вясваш тук, докато всичко свърши.
Този съвет озадачи Филип.
— Защо?
— Фамилиарността поражда пренебрежение. — Милий махна въодушевено с ножа във въздуха. — Прощавай, ако звучи непочтително, но ти попита. В момента около теб има аура. Ти си една отдалечена, обкръжена със святост фигура, особено за нас, младите монаси. Направи чудо в онзи малък скит, преустрои го и той започна да се самоиздържа. Блюстител си на строгата дисциплина, но храниш монасите си добре. Роден си за водач, но можеш да склониш глава и да приемеш укор като най-младия послушник. Знаеш Светото писание и правиш най-хубавото сирене в страната.
— А ти преувеличаваш.
— Не много.
— Не мога да повярвам, че някои хора може да мислят за мен така. Не е естествено.
— Не е, наистина — съгласи се Милий с леко свиване на рамене. — И няма да продължи дълго, ако започнат да те опознават. Ако се задържиш тук, ще загубиш ореола си. Ще видят, че си чоплиш зъбите и се чешеш по задника, ще те чуят, че хъркаш и пърдиш, ще разберат какъв си, когато си ядосан или гордостта ти е наранена, или главата те боли. Не искаме да разберат всичко това. Нека гледат как Ремигий се лута и бърка от ден на ден, докато твоят образ си остава бляскав и съвършен в умовете им.
— Не ми харесва това — отвърна Филип обезпокоен. — Имам чувството, че има нещо измамно в това.
— Нищо нечестно няма тук — възрази Милий. — Израз е на това колко добре би могъл да служиш на Бога и манастира, ако си негов приор — и колко зле би го управлявал Ремигий.
Филип поклати глава.
— Отказвам да се правя на ангел. Добре, няма да остана тук — бездруго трябва да се върна в гората. Но трябва да бъдем откровени с братята. Молим ги да изберат един податлив на грешки несъвършен човек, който ще се нуждае от тяхната помощ и молитви.
— Кажи им това! — отвърна Милий въодушевено. — Идеално е — ще го харесат.
Беше непоправим, помисли си Филип. Побърза да смени темата.
— Какво ти е впечатлението за колебаещите се — братята, които още не са взели решението си?
— Те са консервативни — отвърна тутакси Милий. — Гледат на Ремигий като на по-стария, този, който ще направи по-малко промени. Предсказуемия, човека, който в момента ръководи ефективно.
Филип кимна в съгласие.
— А мен гледат нащрек. Като непознато псе, което може да ухапе.
Удари камбаната, известяваща за събора. Милий изгълта останалото от бирата си.
— Ще има някаква атака по теб, Филип. Не мога да предскажа каква форма ще приеме, но ще се опитват да те представят като незрял, неопитен, твърдоглав и неблагонадежден. Трябва да изглеждаш спокоен, внимателен и разсъдлив, но остави на мен и Кътбърт да те защитим.
Филип започна да се безпокои. Беше нов начин на мислене — да претегля всеки свой ход и да пресмята как ще го изтълкуват и оценят. Когато отвърна, в гласа му се прокрадна леко неодобрителна нотка:
— Обикновено мисля само как Бог би оценил поведението ми.
— Знам, знам — заговори Милий нетърпеливо. — Но не е грях да помогнеш на по-простите хора да видят действията ти във вярната светлина.
Филип се намръщи. Милий беше смущаващо прав.
Напуснаха кухнята и минаха през трапезарията към църковния двор. Филип беше силно притеснен. Атака? Какво означаваше това, атака? Щяха ли да лъжат за него? Как трябваше да реагира? Ако заговореха за него лъжи, щеше да се ядоса. Трябваше ли да потисне яда си, за да изглежда спокоен, сдържан и всичко останало? Но ако направеше това, нямаше ли братята монаси да си помислят, че лъжите са истина? Реши да се държи като себе си; може би само малко повече сдържаност и достойнство.
Катедралният съвет представляваше малка кръгла постройка, прикрепена към източния портик на църковния двор. Беше обзаведена с пейки, подредени в концентрични кръгове. Огън нямаше и след топлината на кухнята на Филип му се стори доста студено. Светлината идваше от високи прозорци, разположени над нивото на очите, тъй че нямаше нищо за гледане, освен другите монаси из залата.
Филип направи точно това. Почти целият манастир присъстваше. Имаше хора на всякакви възрасти, от седемнайсет до седемдесет години; високи и ниски, с тъмни и светли коси; всички облечени в грубото домашнотъкано расо от неизбелена вълна и в кожени сандали. Отговорникът за гостите беше тук, а закръгленият му корем и зачервеният нос издаваха пороците му — пороци, които можеха да са извиними, стига изобщо да имаше гости, помисли си Филип. Тук беше шамбеланът, който заставяше монасите да сменят расата си и да се бръснат по Коледа и Петдесетница — банята по същото време бе препоръчителна, макар и не задължителна. На отсрещната стена се беше облегнал най-старият брат — слаб, умислен, невъзмутим старец, чиято коса все още беше по-скоро сива, отколкото бяла; мъж, който говореше рядко, но въздействащо и който навярно трябваше да стане приор, ако не бе толкова скромен. Тук беше и брат Саймън с лукавия поглед и нервните ръце, мъж, който изповядваше грехове на безнравственост толкова често, че — както бе нашепнал Милий на Филип — изглежда го забавляваше повече изповядването, отколкото греха. Тук беше Уилям Бовис, който сега се държеше прилично; брат Пол, който изобщо не куцаше; Кътбърт Белоглавия, който изглеждаше съвършено спокоен; Джон Дребосъка, нисичкия ковчежник; циркуитора Пиер, мъжът със злобната уста, който го бе лишил от обяда предния ден. Щом огледа наоколо Филип осъзна, че всички са се втренчили в него и наведе очи притеснено.