Ремигий влезе с Андрю сакриста и седнаха до Джон Дребосъка и Пиер. Значи нямаше да крият, че са фракция, прецени Филип.
Съборът започна с четене за Симеон Стълпник, светеца, чийто ден се празнуваше днес. Беше отшелник, изкарал повечето си живот на един стълб и макар да нямаше никакво съмнение за себеотрицанието му, Филип винаги беше таял съмнение за истинската стойност на свидетелстването му. Тълпи се бяха стичали да го видят, но дали за да се извисят духовно или за да погледат един побъркан?
След молитвите дойде четенето на глава от книгата на Свети Бенедикт. От това ежедневно четене на глава от Правилото идваше наименованието на събирането, както и на малката постройка, където ставаше то.8 Ремигий се изправи да чете и когато застина за миг с книгата пред него, Филип напрегнато се взря в профила му, виждайки го за първи път с очите на съперник. Ремигий жестикулираше и говореше енергично и въздействащо, като създаваше впечатление за компетентност, в пълно противоречие с истинската му същност. По-съсредоточеното наблюдение издаваше онова, което се криеше зад фасадата: изпъкналите му сини очи се движеха бързо и някак неспокойно, устата му потреперваше два-три пъти, преди да проговори, а дланите му непрекъснато се свиваха и разтваряха, колкото и да изглеждаше спокоен иначе. Авторитетът, доколкото го имаше, произтичаше от арогантност, сприхавост и пренебрежителност към подчинените му.
Филип се зачуди защо е избрал лично да чете главата. Скоро след това разбра.
— „Първата степен на смирението е навременното покорство“ — зачете Ремигий. Беше избрал Пета глава, която обсъждаше смирението, за да напомни на всички за своето превъзходство и тяхната подчиненост. Беше тактика за сплашване. Хитрост не можеше да му се отрече. — „Те не живеят както сами ще възжелаят, нито се покоряват на своите желания и страсти; но като следват повелите и наставленията на друг и обитават в манастирите си, желанието им е да бъдат управлявани от игумен“ — продължи да чете той. — „Тия неща несъмнено отговарят на казаното от Господа наш: Дойдох, за да изпълня не Своята воля, а волята на Оногова, Който Ме е пратил.“ Ремигий насочваше битката в очакваната посока: в тази надпревара той щеше да представлява установения авторитет.
Главата бе последвана от заупокойна, а днес, разбира се, всички молитви бяха за душата на приор Джеймс. Най-оживената част бе оставена за накрая: обсъждане на делови неща, изповеди за прегрешения и обвинения в лошо поведение.
Ремигий започна с думите:
— Имаше един смут по време на месата вчера.
Филип почти изпита облекчение. Вече знаеше как ще бъде атакуван. Не беше сигурен доколко постъпката му вчера бе правилна, но знаеше защо го е направил и бе готов да се защити.
Ремигий продължи:
— Аз лично не присъствах — задържан бях в къщата на приора, за да свърша неотложни делови неща — но сакристът ме уведоми за случилото се.
Прекъсна го Кътбърт Белоглавия:
— Не се самоукорявайте за това, брат Ремигий. — Изрече го с утешителен тон. — Знаем, че по принцип манастирските дела не бива никога да стоят над Божествената литургия, но разбираме, че кончината на нашия възлюблен приор е била причина да се наложи да се справите с много неща, които са извън обичайните ви задължения. Убеден съм, всички ще се съгласим, че не е нужно никакво наказание.