Хитрата стара лисица, помисли си Филип. Разбира се, Ремигий не беше имал никакво намерение да изповяда вина. При все това Кътбърт го бе извинил, което остави у всички чувството, че всъщност е била призната вина. Сега дори Филип да бъдеше уличен в грешка, това нямаше да доведе до нищо повече, освен да го постави на същото равнище като Ремигий. Освен това Кътбърт бе посял подозрението, че Ремигий среща трудности в справянето със задълженията на приора. Само с няколко добронамерено изречени думи Кътбърт напълно бе подронил авторитета на Ремигий. Ремигий изглеждаше разярен. Филип усети как възбудата на триумфа стегна гърлото му.
Андрю сакристът свъси вежди и изгледа Кътбърт обвинително.
— Сигурен съм, че никой от нас не желае да критикува нашия преподобен помощник-приор — заяви той. — Смутът, за който се упомена, бе причинен от брат Филип, който ни гостува от скита „Свети Джон в леса“. Филип взе младия Уилям Бовис от мястото му в хора, извлече го до южното крило и там го нахока, докато аз водех службата.
Ремигий надяна на лицето си маска на печален укор.
— Всички бихме могли да се съгласим, че Филип е трябвало да изчака до края на службата.
Филип огледа израженията на другите монаси. Не изглеждаха нито съгласни, нито несъгласни с казаното. Следяха развоя като зрители на рицарски турнир, където няма право и криво, а интересът е само кой ще спечели.
Искаше да възрази „Ако бях изчакал, непристойното поведение щеше да продължи през цялата служба“, но си спомни съвета на Милий и запази мълчание. А Милий заговори вместо него:
— Аз също пропуснах Божествената литургия, както ми се случва често, за жалост, тъй като тя е точно преди обеда. Тъй че навярно бихте могъл да ми кажете, брат Андрю, какво е ставало в хора преди брат Филип да прибегне до този акт. Всичко ли беше порядъчно и благопристойно?
— Имаше някаква суетня сред младежите — отвърна с неохота сакристът. — Възнамерявах да им поговоря за това след службата.
— Разбираемо е да са ви убегнали подробностите — бил сте съсредоточен над службата — каза снизходително Милий. — За щастие, имаме си циркуитор, чийто главен дълг е да се справя с непристойното поведение между нас. Кажете ни, брате Пиер, вие какво наблюдавахте?
Циркуиторът го изгледа враждебно.
— Същото, което и сакристът ви рече.
— Изглежда ще трябва да попитаме самия брат Филип за подробностите — каза Милий.
Беше много умен, прецени Филип. Беше установил, че нито сакристът, нито циркуиторът са видели какво са правили младите по време на службата. Но колкото и да го възхити диалектичното умение на Милий, Филип не беше склонен да играе тази игра. Изборът на приор не беше състезание на умове, беше стремеж да се разбере каква е Божията воля. Ето защо се поколеба. Погледът на Милий говореше: „Сега е твоят шанс!“ Но у Филип имаше една упорита черта, която най-ясно се проявяваше, когато го тласкаха да приеме нравствено оспорима позиция. Погледна го в очите и отвърна:
— Беше както го описаха братята ми.
Лицето на Милий посърна и той го зяпна невярващо. Отвори уста, но видимо не знаеше какво повече да каже. Филип изпита угризение, че го е подвел. Ще му обясня мотивите си след това, каза си той. Стига да не е прекалено ядосан.
Ремигий се канеше да продължи с обвинението, когато друг глас заяви:
— Бих искал да се изповядам.
Всички се озърнаха. Беше Уилям Бовис, първоначалният виновник, изправен и със засрамено лице.
— Хвърлях топчета кал по наставника на послушниците и се смеех — призна той с тих, но ясен глас. — Брат Филип ме накара да се засрамя. Моля Господ за прошка и моля братята да ми наложат наказание. — Младежът седна тежко на мястото си.
Преди Ремигий да успее да реагира, друг от младежите стана и заяви:
— Изповядвам се. Аз правех същото. Моля за наказание. — И седна отново. Този внезапен изблик на гузна съвест се оказа заразителен: изповяда се трети монах; после четвърти, пети.
Истината бе разкрита въпреки скрупулите на Филип и той не можеше да не изпита задоволство. Видя как Милий се мъчи да потисне победоносната си усмивка. Изповедта не оставяше съмнение, че е имало малка размирица, разиграла се под носовете на сакриста и циркуитора.
Виновниците бяха наказани от крайно недоволния Ремигий на седмица в пълно мълчание: нямаха право да говорят и никой нямаше да им проговаря. Беше по-сурово наказание, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Филип го беше изтърпявал на младини. Дори за ден изолацията бе потискаща. Цяла седмица беше ужасно мъчение.