Но Ремигий само беше отприщил гнева си затова, че е надигран. След като се бяха изповядали нямаше друг избор, освен да ги накаже, макар да признаваше с наказанието, че Филип преди всичко е бил прав. Атаката му срещу него се бе провалила ужасно и Филип триумфираше. Мигът го възрадва, въпреки жегналото го чувство за вина.
Но унижението на Ремигий все още не беше пълно.
Кътбърт заговори отново.
— Имаше още едно нарушение, което е редно да обсъдим. Случи се в храма точно след месата. — Филип се зачуди какво ли още ще последва. — Брат Андрю се нахвърли на брат Филип и го обвини в непристойно поведение. — „Разбира се“, помисли си Филип. „Всеки го знае.“ Кътбърт продължи: — Прочие, всички знаем, че времето и мястото за такива обвинения е сега и тук, в съборната. Има добри основания нашите предшественици да постановят така. Нравите се охлаждат през нощта и недоволствата може да се обсъдят на другата сутрин в атмосфера на спокойствие и умереност, тъй щото цялата общност да съумее да вложи колективната си мъдрост, за да разреши проблема. Но, за съжаление, Андрю пренебрегна това благоразумно правило и направи сцена в църковния двор, като смути всички и говори невъздържано. Да се подмине подобна неблагопристойност би било нечестно спрямо по-младите ни братя, които бяха наказани за стореното от тях.
Безмилостно и гениално, помисли си с радост Филип. Въпросът доколко той е бил прав да изведе Уилям от хора по време на службата всъщност така и не бе обсъден. Всеки опит да се повдигне, се бе обърнал в разследване на поведението на обвинителя. И точно така трябваше да бъде, защото оплакването на Андрю срещу Филип беше неискрено. Заедно, Кътбърт и Милий вече бяха дискредитирали Ремигий и двамата му главни съюзници, Андрю и Пиер.
Обикновено червендалестото лице на Андрю стана мораво от гняв, а Ремигий изглеждаше почти уплашен. Филип беше доволен — заслужаваха си го! — но вече се притесняваше, че има опасност да се прекали с унижението им.
— Непристойно е по-младши братя да обсъждат наказанието на по-старшите от тях — заяви той. — Нека помощник-приорът се занимае с този въпрос насаме.
Огледа наоколо. Видя, че монасите одобряват великодушието му и разбра, че неволно си е спечелил още една точка.
Като че ли всичко бе свършило. Настроението на събранието бе на страната на Филип и той се чувстваше сигурен, че е спечелил повечето от колебаещите се. Тогава Ремигий заяви:
— Има още един въпрос, който трябва да повдигна.
Филип се вгледа в лицето на помощник-приора. Изглеждаше отчаян. След това се озърна към Андрю сакриста и Пиер циркуитора и видя, че двамата са изненадани. Значи това бе нещо непланирано. Може би Ремигий се канеше да пледира за длъжността?
— Повечето от вас знаят, че епископът има правото да ни посочи кандидат за обсъждане — започна Ремигий. — Той също така би могъл да отхвърли нашия избор. Това разделение на власти може да доведе до раздор между епископ и манастир, както от опит знаят някои от по-възрастните наши братя. В крайна сметка епископът не може да ни принуди да приемем неговия кандидат, нито ние можем да наложим своя. Поради това там, където има конфликт, трябва да бъде разрешен чрез преговаряне. В този случай изходът до голяма степен зависи от решимостта и единството на братята — особено от тяхното единство.
Някакво лошо предчувствие обзе Филип при това начало. Ремигий бе потиснал гнева си и отново беше станал спокоен и надменен. Все още не знаеше какво предстои, но усещането му за триумф се изпари.
— Поводът да спомена за всичко това днес е, че до мен достигнаха две важни сведения — продължи Ремигий. — Първото е, че сред нас в тази зала може би ще бъде издигнат повече от един кандидат. — Това не изненада никого, прецени Филип. — Второто е, че епископът също ще посочи кандидат.
Последва напрегнато мълчание. Това бе лоша вест и за двете страни. Някой попита:
— Знаете ли кого иска епископът?
— Да — заяви Ремигий и в този момент Филип беше убеден, че мъжът лъже. — Изборът на епископа е брат Озбърт от Нюбъри.
Един-двама от монасите ахнаха. Всички бяха в потрес. Познаваха Озбърт, защото бе служил известно време като циркуитор в Кингсбридж. Беше незаконен син на епископа и гледаше на Църквата единствено като на източник, от който може да си осигури живот в безгрижие и охолство. Никога не беше правил сериозен опит да съблюдава монашеския си обет, но поддържаше полупрозрачна фасада и разчиташе роднинството да го пази от всякакви неприятности. Перспективата той да им стане приор бе ужасяваща, дори за приятелите на Ремигий. Само отговорникът за гостите и един-двама от непоправимо покварените му приятели можеха да предпочетат Озбърт в очакване на режим с разхайтена дисциплина и небрежно снизхождение.