Ремигий продължи:
— Братя, ако издигнем двама кандидати, епископът би могъл да каже, че не сме в състояние да постигнем единение и поради това той трябва да реши вместо нас, а на нас ще се наложи да приемем неговия избор. Ако искаме да се противопоставим на Озбърт, би било добре да издигнем само един кандидат. И може би, бих добавил, би трябвало да се погрижим щото нашият кандидат да не може да бъде лесно пренебрегнат, на основание младост или неопитност, например.
Последва одобрително мърморене. Филип беше разбит. Само допреди миг се чувстваше уверен в победата, но му я бяха измъкнали от ръцете. Сега всички монаси бяха с Ремигий, като виждаха в него безопасния кандидат, единния кандидат, този, който щеше да победи Озбърт. Филип беше убеден, че Ремигий лъже за Озбърт, но беше все едно. Монасите вече бяха уплашени и щяха да подкрепят Ремигий. А това означаваше още много години упадък за приората Кингсбридж.
Преди някой да е успял да вземе думата, Ремигий обяви:
— Нека сега се разпръснем, за да помислим и да се помолим за решението на този проблем, тъй както работим ежедневно по Божиите дела.
Стана и си тръгна, последван от Андрю, Пиер и Джон Дребосъка, и тримата — замаяни, но триумфиращи.
Веднага щом излязоха, стаята забръмча от възбудени разговори.
— Изобщо не си помислих, че Ремигий може да извърти такъв номер — измърмори Милий към Филип.
— Той лъже — отвърна Филип с горчивина. — Сигурен съм в това.
Кътбърт се приближи до тях и чу думите му.
— Всъщност е без значение дали лъже, нали? Заплахата е достатъчна.
— Истината рано или късно ще излезе наяве — отвърна Филип упорито.
— Какво друго можем да направим? — запита Милий.
— Трябва да разберем истината.
— Не можем.
Филип замисли трескаво. Безсилието беше мъчително.
— Защо да не можем просто да попитаме?
— Да попитаме? Какво имаш предвид?
— Да попитаме епископа какви са намеренията му.
— Как?
— Бихме могли да пратим съобщение до епископския палат, нали? — разсъди Филип на глас и погледна Кътбърт.
Кътбърт мислеше.
— Да. Аз непрекъснато пращам хора. Мога да пратя някого до палата.
— И ще питаш епископа какви са му намеренията? — скептично процеди Милий.
Филип се намръщи. Това беше проблемът.
Кътбърт се съгласи с Милий.
— Епископът няма да ни каже.
Изведнъж Филип го осени вдъхновение. Лицето му се проясни и той плесна възбудено с юмрук в дланта си.
— Не. Епископът няма да ни каже. Но архидяконът му ще каже.
Същата нощ Филип сънува Джонатан, изоставеното пеленаче. В съня му детето лежеше в притвора на параклиса „Свети Джон в леса“. Филип беше вътре и отслужваше утренята, когато откъм гората се промъкна вълк и се плъзна като змия през полето право към бебето. Филип го беше страх да помръдне, за да не предизвика смут по време на литургията и да не бъде порицан от Ремигий и Андрю, защото и двамата бяха там, макар в действителност да не бяха стъпвали в скита. Реши да извика, но колкото и да се опитваше, викът не излизаше, както често се случва насън. Накрая се напрегна толкова, че се събуди разтреперан и остана да лежи буден и заслушан в дишането на спящите монаси около себе си, докато бавно се убеди, че вълкът не е истински.
Почти не беше помислял за бебето, откакто бе дошъл в Кингсбридж. Зачуди се какво ли щеше да прави с малкия, ако станеше приор. Тогава всичко щеше да е различно. Бебе в малък и скрит в горите манастир бе нещо не особено важно, колкото и да беше необичайно. Същото това бебе в приората Кингсбридж щеше да предизвика вълнение. От друга страна, какво лошо имаше в това? Не беше някакъв грях, който да даде на хората повод за приказки. Щеше да е приор, тъй че можеше да прави каквото намери за добре. Можеше да доведе Джони Осем пенса в Кингсбридж да се грижи за бебето. Идеята го зарадва необичайно. „Точно това ще направя, помисли си той“. А после си спомни, че най-вероятно нямаше да стане приор.
Лежа буден до разсъмване, обзет от нетърпение. Нищо не можеше да направи в подкрепа на каузата си. Безполезно беше да говори с монасите, защото мисленето им беше обсебено от заплахата с Озбърт. Неколцина от тях дори се обърнаха към него и изразиха съжалението си, че е загубил. Държаха се сякаш изборът вече се бе провел. Беше устоял на изкушението да ги нарече безверни страхливци. Просто се усмихна и им каза, че е възможно тепърва да се изненадат. Но собствената му вяра не беше толкова силна. Архидякон Уейлрън можеше и да не е в епископския палат, а и дори да беше, бе възможно по някаква своя причина да не иска да разкрие плановете на епископа. Или пък — най-вероятно, предвид характера на архидякона — да си има свои планове.